Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
По онова време тя беше истинска мъжкарана. Късо подстригана кестенява коса, бяла блуза под тъмнозеления пуловер, сива плисирана пола, сиви чорапи, набръчкани на глезените, и тежки черни обувки. Тогава трябва да съм бил на около петнайсет, а тя – година по-малка, но помня, че вече имаше възголеми гърди, изпъващи пуловера. Като се изключат те, не притежаваше много други женствени качества. Обичаше да ругае, смееше се гръмко и не оставаше длъжна на никого, дори на по-големите момчета.
На училище се ходеше с вратовръзки, но онази първа вечер забелязах, че тя вече е свалила своята, а през разкопчаната якичка на блузата ѝ видях малък медальон на свети Кристофър, окачен на сребърна верижка.
– Вие сте паписти, нали? – попита вместо увод тя.
– Католици – поправих я.
– Все същото. Аз съм Катрин. Елате, ще ви покажа как стават нещата.
Последвахме я до един тезгях, откъдето взехме дървени табли и отидохме да се наредим на опашката пред кухненското прозорче.
– Храната е пълен отврат – рече тихо тя. – Но не се притеснявайте, аз имам леля, която ми праща колети. За да не се чувства гузна, предполагам. Голяма част от децата тук всъщност не са сираци, а само от разбити семейства. На мнозина им изпращат провизии, но трябва да се изяждат бързо, преди шибаняците да ги конфискуват. – Тя се усмихна съзаклятнически и понижи гласа си до шепот. – Среднощни пиршества на покрива!
Седнахме заедно на една маса, сред гълчавата от гласове, отекващи под високия таван на трапезарията. Катрин се оказа права за храната – рядка, блудкава зеленчукова супа и жилаво месо със зеленикави, плувнали в мазнина картофи. Засърбах унило с лъжицата, но тя побърза да ме ободри.
– Не се бой, аз също съм папистка. Тук не ни харесват, затова няма да останем дълго. – Сякаш чувах ехо от думите на господин Андерсън по-рано през деня. – Свещениците скоро ще ни потърсят.
Не знам от колко време се бе утешавала с тази мисъл, но трябваше да измине цяла година, преди инцидентът на моста най-сетне да докара в сиропиталището първия католически свещеник.
В училището на селото също не харесваха католиците. То представляваше сурова сграда от сив гранит, със стени, пронизани от високи тесни прозорци. Имаше кула с камбана, която известяваше началото на часовете. Под нея бяха издялани от камък гербът на училищното настоятелство и барелеф на мила дама в широки одежди, въвеждаща млад ученик в тайнствата на просвещението. Ученикът имаше къса коса и нещо като поличка и силно ми напомняше на Катрин, макар навярно идеята да е била да се изобрази момче от класическата епоха. Годината, изписана отдолу, бе 1875-а.
Не ни пускаха да присъстваме на сутрешната протестантска молитва. Не че аз самият изгарях от желание на слушам словото Божие. Едва доста по-късно през живота си открих своя Бог, който, по ирония на съдбата, също бе протестантски. Трябваше да стоим отвън, на двора, в студ и пек, докато започнат занятията. Неведнъж се е случвало да влезем в мразовитите класни стаи прогизнали до кости и дълго да тракаме със зъби зад чиновете. Истинско чудо е, че не сме се простудили до смърт.
Допълнително разделение пораждаше фактът, че бяхме питомци на сиропиталището. В края на деня, когато другите деца се втурваха из улиците или се прибираха по домовете, при своите родители, братя и сестри, ние се строявахме по двама под техните подвиквания и подигравки и се отправяхме обратно нагоре по хълма. Там ни предстояха още два часа, в които трябваше мълчаливо да седим и да пишем домашните си. Разполагахме с малко свобода единствено вечер, но след като се нахранехме, рано-рано ни пращаха да си лягаме в тъмните, студени спални помещения.
През зимните месеци „свободното“ ни време бе запълнено от уроците по шотландски танци на господин Андерсън. Колкото и странно да изглеждаше, те бяха неговата страст и той държеше да сме овладели перфектно различните стъпки до коледното тържество.
С наближаването на лятото започна да става твърде светло за спане. През юни не се мръкваше почти до единайсет и аз, бидейки неспокойна душа, просто не можех да лежа буден в леглото при мисълта за вълнуващия свят от приключения, очакващ ме навън.
Още в началото бях открил черно стълбище, водещо от приземния етаж в източното крило надолу към избите. Там пътят бе преграден от залостена врата, но аз се справих с нея и с кратък спринт в сумрака успявах да достигна сенките на дърветата, опасващи парка. Оттук бях свободен да продължа накъдето си ща. Не ходех особено далеч, и при това винаги бях сам. Питър нямаше проблем да заспива по всяко време, а колкото до останалите, дори да ме бяха усетили, те с нищо не го показаха.