Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Плешивият варварин, чийто глас дотогава изобщо не се беше чул, се хилеше доволно, че бе намерил глава, която да разцепи с боздугана си с железни шипове, и следеше Тачам с очи.
— Кой от Златната орда[19] е потъпкал обичаите и е оживял, че твоята мръсна душа да оцелее? — каза той.
Беркул и приятелят му се опитаха да заблудят Тачам Ноян и да го заобиколят, за да достигнат до Александра, но дългата сабя на казахския конник, чиято дръжка имаше формата на лъвска глава, всеки път препречваше пътя им. За разлика от другите, онзи с физиономията на бялка не беше глупак, а действаше хитро и коварно. Знаеше, че ако започне битка, мъжът няма да се остави да бъде убит, без и той да убие. Не беше ясно чий живот щеше да отнеме. Затова се опита да го сплаши, като заговори самоуверено:
— Казваме, нещастнико, че тази сърничка няма да ти я оставим да си я хапнеш сам. И на нас се полага нещо от месцето ѝ. Или ела и склони заедно да изядем сърничката, или ни я остави, а ти си върви по пътя. Ако пък не си съгласен, хем ще те пречукаме, хем ще получим, каквото ни се полага. Така повелява обичаят.
— На дете не се посяга — изрева Тачам Ноян. Гръмкият му глас отекна от стените на пещерата. — И религията, и обичаите ми това повеляват.
В следващият миг закалените стоманени остриета на сабите им се удариха звънко едно в друго, пръскайки искри наоколо. Викове и заплахи се смесиха. Сега Александра се молеше мъжът, който я беше отвлякъл, да излезе победител от този бой, защото нейният варварин щеше да стане и неин спасител.
— Назад бе, женчовци! — изрева Тачам. — Не ме интересува, че сте конниците на Тука Тимур, храбреца на Джучи хан, син на Чингис хан, ще ви изколя всичките. Ако нашите велики прадеди видеха какви ги вършите, сами щяха да отнемат нещастния ви живот.
Атаката, в която се хвърли татаринът с физиономия на бялка, крещейки неистово да убият най-после този предател, увисна във въздуха. Казахът се завъртя на единия си крак като пумпал, а сабята му промуши корема на нападателя. Извитата сабя на татарина падна. Ръцете му с изумление се насочиха към корема. Гледайки ужасено червата си, които започнаха да се изсипват в шепите му, мъжът се свлече безжизнен на земята.
С ужасяващ удар с лакът казахският конник извади от строя и втория мъж, който се хвърли към него с боздугана си, викайки:
— Ще пратя душата ти при Сатаната!
Нападателят, останал без дъх от лакътя, който се стовари върху гръкляна му, също падна.
Беркул и ездачът на светлосивия кон останаха един срещу друг. Сабите отново издрънчаха. Във въздуха отново захвърчаха искри. И отново се отправиха заплахи, ругатни и закани. Когато сабята на мъжа със сплъстената коса одраска рамото на Тачам, Александра и трите жени изпищяха от страх. Но казахът се наведе светкавично, промуши врага в корема със сабята си и я извади. Беркул само успя да извика:
— Да те вземат дяволите! — И се отдръпна назад.
Внезапно отмалялата му ръка не успя да удържи сабята.
Битката беше свършила. Тачам моментално грабна седлото си, оставено близо до огъня, и изтича при Александра.
— Хайде! — извика той. — Тръгваме!
Оседла светлосивия кон, повдигна момичето и го метна върху седлото. Поведе коня си за юздите. През рамо погледна към трите пленени жени, които стояха слисани и не знаеха какво да правят.
— Не стойте така, бягайте! Наоколо е пълно с бандити. Ако имате късмет, ще се спасите.
Теглейки коня си, върху който беше качил Александра, той тръгна към снежната светлина, която нахлуваше през входа на пещерата.
IV
Страшната буря от изминалата нощ беше утихнала и бе оставила след себе си сняг до колене. Въздухът продължаваше да реже като леден нож. От лекото повяване на вятъра или от немощното помахване с крила на косовете, търсещи напразно храна, снегът, натрупан по клоните на боровете, се сипеше върху двамата злощастни пътници, минаващи отдолу. Горещият дъх на светлосивия кон, който с мъка напредваше в дълбокия сняг, стопяваше кристалите, замръзнали около муцуната му, в образувалата се влага повторно се вледеняваше от студа още преди животното отново да издиша.
На Александра ѝ беше студено. Обгърна се с ръце и се опита да сгрее телцето си, обаче скоро разбра, че това не върши работа. Този път пробва да се стопли, като се долепи плътно до гърба на коня. Усилията ѝ бяха напразни. Заради снега, който падаше от дърветата, роклята ѝ беше вир-вода, а тя трепереше неудържимо.
Мъжът, който вървеше, потъвайки в снега, извади от дисагите на коня една огромна кожа и ѝ я подаде.
19
Златната орда е държава с център в Долното Поволжие, основана през 1243 г, от тюрко-монголския хан Батъй (1237–1255), син на Джучи, внук на Чингис хан (бел, пр.).