![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Клекна. Онова стряскащо усещане, че се намира в някакъв безграничен мрак, изчезна. Зарадва се на стената. Все пак имаше какво да пипне като протегне ръка. Нещо, свързано със света.
Замисли се за другата, отсрещната стена. Колко ли далече беше? И дали въобще съществуваше? Не посмя да предприеме ново издирвано. Ами ако не стигнеше до отсреща? Беше загубил чувство за ориентация. Какво щеше да прави, ако не намереше отново стената, на която сега беше облегнат, ако се загубеше в тъмното?
Седеше и продължаваше да притиска гръб в мократа студена стена С часове. А може би са се изнизали дни, кой знае? Пред очите му се мярнаха и изчезнаха някакви дребни образи. „Сигурно е игра на въображението!“ – си помисли. Или му се присънваха? Каквото и да е, той ги приемаше. Миражите просветваха и гаснеха, в тях поне имаше светлина. Кораб, надул огромни платна. Изумруденосиньо море, ширнало се до безкрая. После... някой ходеше с боси, заключени в синджири крака по мокрите дъски. Кой беше? Не виждаше лицето му. Развика се:
– Хееей! Изкарайте ме оттук! Извадете ме!
Отговори му тишината.
Ако седеше все така, щеше да умре. Ясно му беше. Без да отделя гръб от стената, започна да се приплъзва в едната посока. Сантиметър по сантиметър измина някакво разстояние, което му се стори километрично. Строполи се изнемощял от напъни да види нещо или поне да чуе някакъв звук, да не изгуби стената, на която се облягаше, да не пропадне в някоя дупка пред него... Падна на колене. Уплашено се опита да напипа стената. Докосна я с върха на пръстите: „Слава богу!“.
Отново се изправи. Продължи мъчителния си вървеж. Напипа някакво сухо място върху мократа плесенясала стена и спря. Впрегна всичките си сетива. Какво беше това? Проучи го с ръце. Усети студенината на желязо.
– Врата! – викна с цяло гърло.
Сигурно беше вратата на затвора. Реши да не се отделя от нея. Все пак в края на краищата щеше да се отвори. Клекна почти до нея. С нетърпение зачака съня.
Внезапно дочу нещо. Не, усети нещо. Нещо в долния край на вратата. Опипа с ръка пода и го намери. Нещо твърдо като камък! Различи едва доловима миризма. Хляб! Думата прогърмя сред безмълвието от оръдеен залп. Гласът на мисълта му ли бе? Или прозвуча онова, за което си мислеше? Или викът, изпълнил студената и влажна тъмнина беше отчаяният писък на самотния му мозък сред тази гробовна тишина?
За пръв път усети глад и жажда. Така и не можа да си припомни от колко време не беше хапвал и пийвал нищичко. Напрегна се да стисне твърдото като камък нещо. Заби зъби в него и откъсна едно парче. Постара се да го разкисне в устата си със слюнка. Не обърна внимание на това, че като преглъщаше, залъкът му приседна в гърлото. Едва отхапа още един залък. Не биваше да го изяжда всичкия. Пусна на пода останалата част и моментално седна до него, да не го загуби.
Започна да опипва пода. Не откри нищо друго. Езикът му беше надебелял, едва се обръщаше в устата. Облиза напуканите си от жажда устни. Продължи да проучва стената в противоположна посока. Пръстите му напипаха нещото, за което се молеше да намери. Беше някаква счупена стомна. Трескаво я надигна до устата си.
– Вода! – изкрещя неудържимо. – Вода, вода, вода!
Жадно преглътна вонящата течност. Внимателно остави до хляба и стомната. Остана неподвижен.
С ужас забеляза, че започва да губи сили. Зави му се свят. Опита се да стане, ала не успя. Коленете му се подгънаха. Внезапна мисъл проряза съзнанието му: „Отрова!“ Дали водата не беше отровена? Свлече се на пода. „Защо? – питаше се. – И без това съм им в ръцете, защо да ме тровят? Ако щяха да ме убиват, един удар ми стигаше, защо ще ме хвърлят тук и ще слагат отрова във водата?“
В същия миг прозря. Не можеше да е отрова! Беше нещо друго, но какво? Нещо, което направо го откъсваше от земята и го караше да лети във висините. И което пробуждаше в него желанието да се зарее още по-нависоко.
Усети наблизо някакво помръдване. Някакво движение. Сякаш опашка се влачеше по пода. Мишка. Ето на, беше я усетил. Не, беше я чул. Беше я чул да влачи опашката си по каменния под и едва доловимото топуркане от краката й.