Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Не, разбира се. Но защо…

Вятърът натисна палатката с гръмотевичен трясък и напълно сплеска едната й страна. Фигурата допря и двете си ръце към издулите се кожи и изръмжа:

— Не! Аз съм господар тук! Махай се!

Тогава през воя на вятъра премина женски глас. Той се извиси и спадна, като че ли викаше от голямо разстояние. Кайл вирна глава и се напрегна да слуша.

— Ти не си господар тук, Приковани — сякаш му се караше гласът. — Хайде, Кайл. Отивай си.

Неспособен да стане, Кайл запълзя на ръце и на колене към изхода.

— Ти! — изрева създанието. — Как смееш! Ще има отплата! Аз ще запомня това!

Кайл достигна навеса и се зарови под него.

— Чакай! Аз мога да ти кажа какво носиш — не си ли любопитен? Как си бил предаден? Използван?

— Не говори за използването на другите, велики измамнико — отвърна гласът.

Застанал на лакти, Кайл се измъкна изпод кожата в нощта и се озова пред босите крака на някаква жена. Тя стоеше над него. Светлото й слабо тяло бе увито в широки прозрачни шалове с цвета на най-тъмната нощ и те усукани плющяха на вятъра. Черната й коса я удряше по лицето, а дългият воал над него се вееше като знаме. Тя се обърна и се отдалечи.

— А пък ти! Недей да говориш за измама — бе последното нещо, което Кайл дочу изплюто от вътрешността на палатката.

Той се запрепъва, запълзя и последва жената. Брегът бе засипан с парчета дърво и парцали, сякаш се беше разбил кораб. Изглежда на нея нищо не й пречеше, ала Кайл трябваше внимателно да си проправя път. По едно време вятърът довя проточен скръбен вой, подобен на кучешки. Главата на жената внезапно се отмести настрани, на север, тя бавно вдигна бледата си ръка, все едно отпъждаше нещо, а после продължи. Кайл я настигна нататък по брега, където прибоят облизваше сандалите му.

— Къде съм? — попита той.

С гръб към него, докато оглеждаше обсипания със звезди хоризонт на морето, тя отговори:

— Това е сън, Кайл. Само сън. Нищо повече.

Тя обърна издълженото си, болезнено красиво, забулено лице към него.

— А ти си обсебен от духове.

— От теб?

Шеговита усмивка. Хладна ръка на челото му.

— И от мен — и тя посочи нататък по брега. Кайл примижа — там, зад завесите от понесен от вятъра пясък, стоеше някой и викаше, закрил устата си с ръка. Еднорък старец…

— Изгърбен! Да, виждам те! Какво? Какво е?

— Бил е прогонен към най-отдалечените пътища на Гуглата — обясни жената. — Не изцяло обаче, понеже Обетът все още го държи с връзки, които не могат да бъдат прекъснати. Тъй че той е заклещен между Царствата. Отхвърлен, но свързан с теб.

— С мен?

— Да. Избрал те е, за да говори с теб — какъвто е обичаят сред падналите Обетници. Смятам, че се наричат „Братя“.