Зовът на барабана [bg]

Клеър беше минала през камъните на Крейг на Дун на древния празник на огъня Самайн, на първи ноември преди две години и половина. Роджър потрепери, но не от студ. Космите по тила му настръхваха винаги когато си помислеше за това.

— Не всеки може да премине… но вие можете. — Гласът на Абърнати беше изпълнен с любопитство и нещо като смътна завист.

— Не зная. — Роджър прокара ръка през косата си. Очите му горяха, сякаш не бе спал цяла нощ. — Вероятно.

— Работата е там… — Заговори бавно, опитваше се да контролира гласа си и страха. — Работата е там… че дори да е преминала, няма начин да се каже къде и кога ще се озове.

— Разбирам. — Дълбокият американски глас изгуби веселието си. — А ти не знаеш дали и Клеър е успяла?

Той поклати глава, представяше си Джо Абърнати така ясно, че отново забрави, че той не може да го види. Доктор Абърнати беше среден на ръст, набит чернокож мъж с очила със златни рамки, но с такова властно излъчване, че самото му присъствие вдъхваше увереност и спокойствие. Роджър с изненада установи, че това присъствие стига до него дори по телефонната линия, но беше повече от благодарен.

— Не. — Щеше да приключи това засега. Нямаше да разказва всичко по телефона на един почти непознат. — Тя е жена; тогава не са били отразявани действията на жените — не и ако не направят нещо много зрелищно, като да бъдат изгорени за вещерство или обесени за убийство. Или ако бъдат убити.

— Ха-ха — отвърна Абърнати, но не беше смях. — Тя е успяла обаче, поне веднъж. Отиде там и се върна.