Зовът на барабана [bg]

Накогнауето беше във вигвам в другия край на поляната. Онакара вдигна покривалото и кимна на Джейми да влезе.

Искра подскочи в очите на възрастния мъж при появата му, но бързо изгасна, когато Накогнауето видя, че лицето му е засенчено от мъка. Вождът затвори очи за миг, отвори ги и се овладя.

— Да си виждал онази, която лекува или жената, в чиято къща живях?

Свикнал с индианското вярване, че е грубо да се изрича името на човек освен при ритуал, Джейми веднага разбра, че става дума за Габриел и старата Наяуене. Поклати глава, макар да знаеше, че този жест ще унищожи и последната надежда на индианеца. Нямаше да е утеха, но откачи манерката с бренди от колана си и му я предложи като безмълвно извинение, че не е донесъл добри новини.

Накогнауето я прие и наклони глава, за да извика една жена, която зарови из кожен вързоп до стената и извади чаша от кратуна. Индианецът сипа в нея количество алкохол, което би повалило шотландец и отпи дълбоко, преди да подаде кратуната на Джейми.

Той отпи малко от любезност и му я върна. Не беше възпитано веднага да минаваш към повода за посещението си, но той нямаше време за любезности и виждаше, че и вождът няма сили за това.

— Какво се е случило? — попита рязко.

— Болест — отвърна бавно Накогнауето. Очите му светеха от влага, насълзени от изпаренията от брендито. — Ние сме прокълнати.

Бавно, с прекъсвания между глътките бренди му разказа историята. Заразата от морбили се появила в селото и го помела като огън. През първата седмица една четвърт от хората се разболели и накрая не повече от четвърт от тях останали живи.

Когато болестта започнала, Наяуене пяла над болните. Когато още хора се разболели, тя отишла в гората да търси… Джейми не знаеше така добре езика и не разбра думите. Амулет, помисли си той — някакво растение? Или може би е чакала видение, което да им каже какво да сторят, как да поправят злото, заради което им е изпратена болестта, или името на врага, който ги е проклел. Габриел и Берт тръгнали с нея, защото тя била стара и не бивало да отива сама. И трите не се върнали.

Накогнауето се олюля леко, макар да седеше, стиснал здраво кратуната. Жената се наведе над него, опита се да я вземе, но той я отблъсна и тя го остави.

Търсили жените, но нямало и следа от тях. Вероятно били нападнати, може би и те се разболели и са умрели в гората. Но селото останало без шаман, който да говори с боговете, и те не ги слушали.

— Прокълнати сме.

Накогнауето завалваше думите и чашата се наклони опасно в ръцете му. Жената коленичи до него и сложи ръце на раменете му, за да го закрепи.

— Оставихме мъртвите в къщите и ги подпалихме — каза жената. Очите ѝ бяха потъмнели от мъка, но все пак в тях се спотайваше някакъв живот. — Сега ще отидем на север, при огланетака. — Ръцете ѝ се стегнаха на раменете на вожда и тя кимна към Джейми. — Ти си върви.

Той излезе, мъката се бе полепила по него като дима в дрехите и косата му. Но докато напускаше лагера, в потъмнялото му сърце изникна малката зелена фиданка на егоизма, облекчението, че тази мъка — този път — не е негова. Жена му още беше жива. Децата му бяха на сигурно място.