Зовът на барабана [bg]

— Ами… — усещаше, че омеква.

— Чух, че си решил да се жениш скоро, Родж. Ще купиш още някой хагис за сватбата, нали?

— Някой казвал ли ти е колко си деликатна, Едуина? — попита той.

— Никога. — Тя се изсмя, после мина в делови режим. — Добре тогава, ще се видим в понеделник, за да планираме срещата. — И затвори.

Той устоя на импулса да затръшне слушалката и я окачи на кукичката.

Може би не беше чак толкова лошо, помисли си вяло. Не му пукаше за парите, но пък конференцията вероятно щеше да го разсее от други неща. Взе много смачканото писмо, което лежеше до телефона, приглади го и отново прегледа извинителните редове, без да ги чете.

Тя казваше, че много съжалява. Специална покана за конференция по инженерни науки в Шри Ланка (Господи, всички американци ли ходеха на конференции през лятото?), ценни контакти, интервюта за работа (За работа? Боже, знаеше си, че никога няма да се върне!) — не можела да го пропусне. Ужасно съжалявам. Ще се видим през септември. Ще ти пиша. С обич.

— Да, точно така. С обич.

Смачка отново листа и го хвърли на скрина. Топката подскочи от ръба на сребърната рамка на снимката и падна на килима.

— Можеше да ми кажеш направо — рече на глас. — Намерила си някой друг; ти беше права, нали? Ти беше мъдра, а аз бях глупак. Но не можеш ли да си честна, лъжлива малка кучка?

Опитваше се да натрупа много гняв; нещо, което да запълни празнината в стомаха му. Не помагаше.

Взе снимката в сребърна рамка, искаше да я счупи на парчета, искаше да я притисне към сърцето си. Накрая просто я гледа дълго и я остави внимателно, по лице.

— Много съжаляваш. Да, аз също.