Зовът на барабана [bg]

— Джоузеф Абърнати.

— Доктор Абърнати? Обажда се Роджър Уейкфийлд. Знаете ли къде е Бриана? — попита той направо.

Дълбокият глас отвърна с лека изненада:

— С теб. Не е ли с теб?

Студ обля Роджър и той стисна още по-силно слушалката, сякаш така щеше да извлече от нея отговора, който искаше.

— Не е — накара се да изрече, възможно най-спокойно. — Тя каза, че ще дойде през есента, след като се дипломира и отиде на някаква конференция.

— Не, не може да бъде. Тя приключи дипломната си работа в края на април — аз дадох вечеря по случая — и тя каза, че отива право в Шотландия, без да чака раздаването на дипломите. Чакай да помисля… да, точно така; синът ми Лени я откара на летището… кога? Да, вторник… на двайсет и седми. Искаш да кажеш, че не е стигнала там? — попита разтревожено доктор Абърнати.

— Не знам дали е стигнала там. — Беше свил в юмрук другата си ръка. — Тя не ми каза, че ще идва. — Принуди се да си поеме дълбоко дъх. — А накъде тръгна, към кой град, знаете ли? Лондон? Единбург? — Може би е искала да го изненада с неочакваната си поява. Той беше изненадан наистина, но се съмняваше, че това е била целта ѝ.

Какво ли не му минаваше през ума — отвличане, нападение, атентат на ИРА. Всичко може да се случи на момиче, което пътува само в голям град — и почти всичко от това, което можеше да ѝ се случи, бе за предпочитане пред онова, което инстинктът му подсказваше, че се е случило. Проклета жена!

— Инвърнес — каза доктор Абърнати. — От Бостън до Единбург, оттам с влак за Инвърнес.