Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Какво мислиш, че би могло да означава това? — прошепна тя, като че смъртта можеше да я чуе.
Той се вгледа в думите, от които сякаш още се стичаха капки кръв.
— Нямам никаква представа. — Продължи нататък, като на два пъти намръщен се обръщаше към думите на стената.
Вниманието му привлече една количка, оставена пред магазин за зърнени продукти. Беше наполовина натоварена с дребни мебели и дрехи, вятърът плющеше в ръкавите на мънички рокли. Двамата с Калан си размениха погледи. Имаше някой оцелял, който очевидно се готвеше да заминава.
Ричард внимателно пристъпи през празната рамка на вратата, Калан вървеше плътно зад него. Снопове слънчева светлина, нахлуващи през вратата и прозореца, хвърляха светли петна в прахта във вътрешността на сградата и осветяваха купища разпиляно зърно и разбити варели. Ричард се спря от вътрешната страна на прага, Калан — залепена зад гърба му, докато очите му свикнат с тъмнината. В прахта се виждаха пресни следи от стъпки, повечето малки. Той ги проследи с поглед — отиваха зад тезгяха. Хвана дръжката на меча, но без да го изважда от ножницата, и се отправи натам. Отзад се бяха свили хора, треперещи от страх.
— Няма да ви причиня зло — каза той с нежен глас, — излезте.
— Ти да не си войник от Националната армия на мира, дошъл да ни помогне? — чу се женски глас иззад тезгяха.
Ричард и Калан намръщено се спогледаха.
— Не — каза тя. — Ние сме… просто пътници, минаващи през града.
Показа се женска глава с мръсно лице, по което имаше следи от сълзи, с тъмна, късо подстригана сплъстена коса. Раздърпаната й кафява рокля беше парцалива и раздрана. Ричард махна ръката си от дръжката на меча, за да не я плаши. Устната й трепереше, празните й очи примигваха срещу тях в сумрака, накрая направи знак на другите да излязат. Бяха шест деца — пет момичета и едно момче, — още една жена и един старец. Щом се показаха иззад тезгяха, децата вдървено се прилепиха до двете жени, тримата възрастни впериха поглед в Ричард, след това открито огледаха Калан. Очите им се ококориха и всички едновременно отскочиха назад към стената. Ричард объркано смръщи чело; после разбра какво гледаха така ококорено. Косата й.
Тримата възрастни паднаха на колене с наведени глави, без да вдигат очи от пода; децата безмълвно заровиха лица в полите на жените. Хвърляйки кос поглед на Ричард, Калан бързо им направи знак с ръка да се изправят. Те продължаваха да стоят с очи, впити в пода, и не видяха отчаяните й жестове.
— Станете — каза тя, — не е необходимо да правите това. Станете.
Главите им се вдигнаха, на лицата им беше изписано объркване. Гледаха ръцете й, които продължаваха да им правят знаци да се изправят. С голяма неохота се подчиниха.
— Както заповядате, Майко Изповедник — каза с треперещ глас едната от жените. — Простете ни, Майко Изповедник, ние… не ви познахме… отначало, заради дрехите. Простете ни, ние сме просто човешки същества. Простете ни, че…
Калан внимателно я прекъсна.
— Как се казваш?
Жената се поклони дълбоко от кръста и остана наведена.
— Регина Кларк, Майко Изповедник.
Калан я сграбчи за раменете и я изправи.
— Регина, какво е ставало тук?
Очите на жената се изпълниха със сълзи, тя хвърли боязлив поглед към Ричард, устната й затрепери. Калан го погледна.
— Ричард — тихо каза тя, — защо не изведеш стареца и децата навън?
Той разбра какво искаше тя; жените се страхуваха твърде много да говорят пред него. Той подаде ръка за помощ на прегърбения старец и изведе четири от децата. Двете най-малки момиченца отказаха да се отделят от полите на жените, но Калан му направи знак, че няма значение.
Четирите деца не се отделяха едно от друго, седнаха на стъпалата отпред, очите им бяха празни и далечни. Когато ги попита за имената им, нито едно не отвърна, дори не го погледнаха, само крадешком плъзваха уплашени погледи към него, за да се убедят, че не се приближава към тях. Старецът просто празно гледаше пред себе си, когато Ричард го попита как се казва.
— Можеш ли да ми кажеш какво е ставало тук? — попита Ричард.
Старецът огледа улицата, очите му се разшириха.
— От Западната земя…
По лицето му потекоха сълзи и той не успя да каже нищо повече. Страхувайки се да не го насилва прекалено, Ричард реши да го остави на мира. Предложи му парче сушено месо от раницата си, но старецът отказа. Децата се дръпнаха от ръката му, когато той я протегна, за да предложи и на тях. Прибра месото обратно. Най-голямото момиче, почти девойка, го погледна, сякаш той щеше да ги убие или да ги изяде на минутата. Никога не беше виждал по-ужасен поглед. Тъй като не искаше да плаши повече нея и останалите деца, той се отдръпна на разстояние, усмихна се успокоително и обеща, че няма да им стори нищо лошо, няма дори да ги докосне. Не изглеждаше като да са му повярвали. Ричард час по час се обръщаше към вратата; чувстваше се неловко и му се щеше Калан да излиза вече.