Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Стигнаха до кръстопът. Кочияшът спря конете и мрачно огледа мястото, където според него трябваше да има стълб с табели.
— Няма крайпътни камъни — каза Стивън, — нищо, което да показва накъде водят тези пътища.
— Ако изобщо водят нанякъде — отвърна кочияшът. — Вече започвам да се съмнявам — той извади от джоба си кутия с енфие и смръкна голяма щипка.
Лакеят, който седеше на капрата до кочияша (и който беше най-премръзнал и най-кисел от тримата), изчерпателно обсипа с ругатни Йоркшир, всички йоркширци и всички йоркширски пътища.
— Мисля, че би трябвало да се движим на север или на североизток — каза Стивън. — Но от това тресавище малко се обърках. Имаш ли представа накъде е север?
Кочияшът, към когото беше отправен въпросът, отвърна, че всички посоки му изглеждат еднакво северни.
Лакеят избухна в рязък, безрадостен смях.
След като установи, че спътниците му не могат да помогнат, Стивън постъпи, както винаги правеше при подобни обстоятелства — пое върху себе си цялата отговорност по пътуването. Нареди на кочияша да тръгне в едната посока, а той пое в другата.
— Ако успея, ще дойда и ще те намеря или ще изпратя някого да те доведе. Ако ти успееш, настани господарите и не се тревожи за мен.
Стивън препусна напред, като оглеждаше колебливо всички пътеки и разклонения по пътя си. Веднъж срещна друг самотен ездач и го попита за посоката, но и мъжът като него не беше тукашен, не познаваше тресавището и никога не беше чувал за мястото, което Стивън търсеше.
Най-после стигна до тясна пътечка, която се виеше между два зида, построени — както беше обичаят по тези места — от сухи камъни без хоросан. Той пое по пътеката. От двете и страни покрай всеки зид се точеше ред голи зимни дървета. Когато заваляха първите снежинки, Стивън мина по тесен коларски мост и влезе в село с неприветливи каменни къщурки и порутени стени. Беше много тихо. В селото имаше не повече от шепа къщи и той бързо намери тази, която търсеше. Тя беше дълга и ниска постройка с павиран двор отпред. Стивън огледа ниските стрехи, старомодните прозорци и обраслите с мъх камъни с дълбоко неудовлетворение.
— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?
Снегът заваля по-бързо и по-силно. Някъде отстрани дотичаха двама слуги. Те бяха чисто и спретнато облечени, но неспокойните им лица и тромавите им движения накараха Стивън да се намръщи и да съжали, че не са минали на обучение при него.
Що се отнася до слугите, те видяха в двора им да стои чернокож мъж на млечнобяла кобила. По-смелият от двамата се наведе в нещо подобно на поклон.
— Това ли е Стеъркрос Хол? — попита Стивън.
— Да, сър — отвърна храбрият слуга.
— Идвам тук по работа от името на сър Уолтър Поул. Идете да повикате господаря си.
Човекът се втурна към къщата. След миг предната врата се отвори и от там излезе слаб тъмнокос мъж.
— Вие ли сте съдържателят на приюта? — попита Стивън. — Вие ли сте Джон Сегундус?
— Да, точно така! — възкликна мистър Сегундус — Добре дошли! Добре дошли!
Стивън слезе от коня си и хвърли поводите на слугата.
— Това място е дяволски трудно за намиране! Вече час обикаляме из адското тресавище. Можете ли да изпратите някого да доведе тук каретата на Нейно благородие? Те поеха по лявото разклонение на кръстопътя две мили преди селото.
— Разбира се, веднага — увери го мистър Сегундус. — Съжалявам, че сте се затруднили. Къщата, както виждате, е изключително уединена, но това е една от причините да задоволява нуждите на сър Уолтър. Съпругата му е добре, надявам се?
— Нейно благородие е много уморена от пътуването.
— Всичко е готово за посрещането й. Поне… — мистър Сегундус въведе Стивън в къщата. — Давам си сметка, че вероятно е много различно от обстановката, с която е свикнала…
В края на къс каменен коридор имаше стая, която приятно контрастираше с безцветната и мрачна атмосфера наоколо. В нея всичко създаваше уют и топлина. В стаята имаше картини и хубави мебели, меки килими и лампи, които горяха с весела светлина. Имаше ниски столчета за краката на Нейно благородие, ако се умори, паравани, които да я предпазват от течение, ако и стане студено, и книги, които да я развличат, ако поиска да чете.
— Подходящо ли е? — тревожно попита мистър Сегундус. — По лицето ви личи, че не е.
Стивън понечи да каже на мистър Сегундус, че вижда нещата в съвсем друга светлина. Той знаеше какво ще види Нейно благородие, когато влезе в стаята. Столовете, картините и лампите изглеждаха някак призрачни. Зад тях се простираха далеч по-съществените и солидни очертания на мрачните сиви зали и стълбища на „Изгубена надежда“.