Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Но нямаше смисъл дори да се опитва да обяснява това. Думите щяха да се променят още с произнасянето им, щяха да се изродят в някакъв безсмислен разказ за бира, която се прави от гняв и желание за мъст, или за момичета, чиито сълзи се превръщат в опали и перли на пълнолуние. Затова той се задоволи само със следното:
— Не, не. Стаята е напълно задоволителна. Нейно благородие не се нуждае от нищо повече.
На много хора тази забележка би се сторила малко хладна — особено ако са се трудили така усърдно, както мистър Сегундус, — но мистър Сегундус не възрази.
— Значи това е дамата, която мистър Норел възкреси от мъртвите? — попита той.
— Да — отвърна Стивън.
— Едно-единствено действие, на което почива цялото възраждане на английската магия!
— Да — каза Стивън.
— И тя се е опитала да го убие! Чудна работа! Много странно!
Стивън не каза нищо. Според него на един съдържател на лудница не прилягаше да размишлява над тези неща, а дори да размишляваше, нямаше голяма вероятност да стигне до истината.
За да отвлече мислите на мистър Сегундус от лейди Поул и предполагаемото й престъпление, Стивън обясни:
— Сър Уолтър сам избра това заведение. Не знам кой му го е препоръчал. Отдавна ли държите приют за душевноболни?
Мистър Сегундус се засмя.
— Не, съвсем отскоро. Всъщност от две седмици. Лейди Поул ще бъде първият ми посетител.
— Наистина ли?
— Предполагам, че сър Уолтър възприема липсата ми на опит по-скоро като предимство! Другите господа, които се занимават с тази професия, имат обичая да упражняват властта си върху болните по всевъзможни начини и да им налагат ограничения — нещо, което сър Уолтър в никакъв случай не желае за съпругата си. Но както виждате, аз нямам навици, които трябва да променям. В този дом Нейно благородие ще намери само топлота и уважение. И освен такива дребни предпазни мерки, които се разбират от само себе си — като например държането на оръжия и ножове далеч от нея, — тук лейди Поул ще бъде приета като гост и ние ще полагаме всички усилия тя да се чувства добре.
Стивън одобрително изслуша тези предложения и кимна.
— Как стигнахте дотук? — попита той.
— До тази къща?
— Не, до идеята за приют за душевноболни.
— О, съвсем случайно! Миналия септември имах огромното щастие да се запозная с една дама на име мисис Ленъкс, която оттогава стана моя покровителка. Тази къща е нейна. Мисис Ленъкс години наред се е опитвала да намери добър наемател за нея, но без резултат. С нея си допаднахме и тя пожела да ми направи услуга: реши да се захване с някакво начинание и да ме назначи като управител. Първата ни мисъл беше да отворим училище за магьосници, но…
— За магьосници! — възкликна Стивън изненадан. — Но какво общо имате вие с магьосниците?
— Самият аз съм такъв. Цял живот съм се занимавал с това.
— Наистина ли?
Стивън остана толкова потресен от тази новина, че естествената реакция на мистър Сегундус беше да му се извини — макар че какво извинение би могъл да даде човек за това, че е магьосник, мистър Сегундус не знаеше. Той продължи разказа си:
— Но мистър Норел не одобри идеята ни за училище и изпрати Чайлдърмас да ме предупреди за това. Познавате ли Джон Чайлдърмас, сър?
— Виждал съм го — отвърна Стивън. — Никога не съм разговарял с него.
— Отначало мисис Ленъкс и аз твърдо възнамерявахме да му се противопоставим — имам предвид на мистър Норел, не на Чайлдърмас. Аз писах на мистър Стрейндж, но писмото ми пристигна сутринта в деня, когато жена му изчезна, а както, смея да предположа, знаете, след няколко дни бедната дама почина.
В първия миг Стивън като че ли понечи да каже нещо, но после поклати глава и мистър Сегундус продължи:
— За мен беше ясно, че без помощта на мистър Стрейндж ще трябва да изоставим идеята за училището. Отидох в Бат да уведомя мисис Ленъкс. Тя се държа изключително любезно и ми каза, че скоро ще измислим друг план. Но признавам, че си тръгнах от дома й в много унило разположение на духа. Не бях изминал и няколко крачки, когато съзрях странна гледка. Насред пътя стоеше човек в черни дрипи. В подутите му зачервени очи нямаше и искрица от разум и надежда. Той размахваше ръце срещу призраците, които го връхлитаха, и им крещеше да се смилят над него. Бедната душа! Болните телом понякога намират утеха в съня, но аз инстинктивно почувствах, че демоните на този човек го преследват дори насън. Сложих няколко монети в ръката му и продължих по пътя си. Не знам какво точно съм си мислил за него на връщане, но когато прекрачих прага на тази къща, стана нещо любопитно. Мисля, че получих своего рода просветление. Представих си лудия в цялото му безумие да стои в коридора, точно както го видях в Бат — и осъзнах нещо. Осъзнах, че тази къща с тишината и уединението си може да бъде подходящо място за хора с размътен разум. Писах до мисис Ленъкс и тя одобри новия ми план. Казвате, че не знаете кой ме е препоръчал на сър Уолтър. Направил го е Чайлдърмас. Той обеща, че ще ми помогне с каквото може.