Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Не ви разбирам — побърза да отговори той, качи се на коня си и препусна, без да каже и дума повече.
Този ден пътищата бяха ужасни. Калта бе замръзнала на бразди и гребени, твърди като желязо. Полята бяха покрити с дебел слой бял скреж, а в ледената мъгла картината ставаше още по-мрачна.
Кобилата на Стивън му беше подарък от джентълмена с коса като глухарче. Тя бе млечнобяла, без нито едно черно косъмче. Освен това беше бърза, силна и толкова привързана към господаря си, колкото кон може да бъде привързан към човек. Стивън я беше нарекъл Фиренце и се съмняваше дори принц-регентът или херцог Уелингтън да имат по-хубав кон от този. Една от особеностите на странния му омагьосан живот се състоеше в това, че където и да отидеше, никой не обръщаше внимание на необяснимия факт, че чернокож прислужник язди най-хубавия кон в кралството.
На около двадесет мили южно от Стеъркрос Хол Стивън влезе в малко селце. Пътят рязко свиваше встрани и минаваше между голяма изискана къща с градина отдясно и ред полуразрушени конюшни отляво. Точно когато подмина входа на къщата, внезапно отвътре се показа файтон и за малко да се блъсне в него. Кочияшът се огледа, за да види какво е подплашило конете и ги е накарало да спрат. Като съзря чернокожия мъж, той посегна да го плесне с камшика си. Не уцели Стивън, но удари Фиренце точно над дясното око. От болка и изненада тя отстъпи назад и се подхлъзна на заледения път.
В един миг като че ли всичко се завъртя. Когато най-после се опомни, Стивън видя, че лежи на земята. Фиренце беше паднала. Той бе изхвърчал встрани, но левият му крак се беше заплел в стремето и се бе извъртял по крайно неприятен начин — Стивън беше сигурен, че е счупен. Той освободи стъпалото си и известно време поседя неподвижно, зашеметен от болка. Стори му се, че по лицето му се стичат капки влага, дланите му бяха ожулени от падането. Опита се да стане и с облекчение установи, че може: кракът му беше наранен, но не счупен.
Фиренце лежеше, пръхтеше и бясно въртеше очи. Стивън се учуди, че тя не се опитва да се изправи и дори не рита с крака. По цялото и тяло пробягваха неволни тръпки, но иначе кобилата не помръдваше. Краката й бяха неподвижни и стърчаха под странни ъгли. Тогава той осъзна, че Фиренце не може да се движи: гръбнакът й беше счупен.
Стивън погледна към богатата къща с надеждата, че някой ще излезе и ще му помогне. За миг на един от прозорците се показа жена. Пред погледа му за кратко се мярнаха изискани дрехи и студено, надменно изражение. След като установи, че в сблъсъка не е пострадал никой и нищо от имуществото й, жената се скри и Стивън повече не я видя.
Той коленичи край Фиренце и я погали по главата и врата. Извади от дисагите пистолет, кесия с барут, шомпол и патрон. Напълни и зареди пистолета. После стана и запъна ударника.
Но откри, че не може да продължи. Фиренце му беше добър приятел — не можеше да я убие. Стивън вече беше съвсем отчаен, когато по пътя зад него се разнесе тропот. От завоя се показа кола, теглена от едър, тромав, послушен на вид кон. Беше пощенска кола и в нея седеше самият пощальон, висок здравеняк с кръгло лице, облечен в старо палто. Когато видя Стивън, той дръпна юздите на коня.
— Ей, момко! Как е?
Стивън махна с пистолета към Фиренце. Пощальонът слезе от колата и се приближи.
— Хубаво животно — нежно каза той, тупна Стивън по рамото и съчувствено го облъхна с миризма на кисело зеле. — Ех, момко! Вече не можеш му помогна.
Погледът му се премести от лицето на Стивън към пистолета. Човекът посегна и внимателно насочи дулото към треперещата глава на Фиренце. Като видя, че Стивън не стреля, каза:
— Да го довърша ли аз, момче?
Стивън кимна.
Пощальонът взе пистолета. Стивън извърна глава. Последва изстрел — зловещ тътен, последван от оглушително грачене и плясък на криле — всички птици наоколо едновременно се вдигнаха в небето. Стивън погледна към Фиренце. Тя мръдна веднъж и после застина.
— Благодаря — каза той.
Чу как пощальонът се отдалечи и реши, че си е тръгнал, но след малко човекът се върна, побутна го и му подаде черна бутилка.
Стивън отпи. Беше джин от най-долнопробно качество. Той се закашля.
Макар че дрехите и ботушите на Стивън струваха колкото две пощенски коли, пощальонът възприе към него отношение на добродушно превъзходство, с каквото белите обикновено се отнасят към чернокожите. Той обмисли положението и каза на Стивън, че първо трябва да се отърват от трупа.
— Добичето е скъпо, живо или умряло. Господарят ти ще се ядоса, ако друг прибере коня и парите.