Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Двамата с пощальона излязоха от фермата.

— Благодаря ви — каза Стивън. — Без вашата помощ щеше да ми бъде много по-трудно. Разбира се, ще ви платя за усилията. Но се боя, че ще трябва да ви обезпокоя по още един въпрос. Нямам с какво да се прибера у дома. Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате до следващата пощенска станция.

— Не! — възпротиви се пощальонът. — Скрий кесията, момко, ще те закарам чак в Донкастър и нищо няма да ти взема.

В интерес на истината Стивън предпочиташе да стигне до следващата пощенска станция, но пощальонът беше толкова доволен от компанията му, че изглеждаше по-учтиво и по-редно да пътува с него.

Колата се движеше към Донкастър по селски пътища с множество спирки, като излизаше на странноприемници и села на неочаквани и странни места. На едно място оставиха рамка за легло, на друго — плодов сладкиш; отвсякъде прибираха пакети със странни форми. Веднъж спряха пред малка къщурка, която стоеше самотна зад висок гол плет насред гората. Там една стара мома им даде поочукана кокалена клетка за птици, боядисана в черно, с малко канарче вътре. Пощальонът обясни на Стивън, че канарчето е принадлежало на много възрастна дама, която е починала, и сега той трябва да го достави на племенницата й в Селби.

Скоро след като настаниха канарчето отзад в колата, Стивън се стресна от оглушително хъркане, което най-неочаквано се разнесе отвътре. Стори му се невъзможно толкова малка птичка да издава такива силни звуци и той заключи, че в колата има друг човек, когото до този момент не е имал честта да види.

Пощальонът извади от една кошница дебел пай с месо и пита сирене. Взе голям нож, отряза парче от пая и понечи да го подаде на Стивън, но като че ли се разколеба.

— Черните хора същото като нас ли ядат? — поинтересува се той, сякаш очакваше да чуе, че може би ядат трева или лунни лъчи.

— Да — отговори Стивън.

Пощальонът му даде парчето пай и малко сирене.

— Благодаря. Другият ви спътник не желае ли да хапне нещо?

— Може. Като се събуди. Качих го в Райпън. Нямаше пари. Рекох си: „Ще има с кого да си приказвам.“ Поприказвахме, само че в Бороубридж заспа и оттогава не е ставал.

— Много отегчително от негова страна.

— Не ми пречи. Сега си приказвам с тебе.

— Трябва да е бил много уморен — започна да разсъждава Стивън на глас. — Проспа изстрела, с който довършихме коня, посещението при глупавия фермер, рамката за леглото и клетката с канарчето — всъщност всички събития от деня. Закъде пътува?

— Той ли? Заникъде. Скита от град на град. Някакъв големец в Лондон го гони и той не се свърта на едно място, инак слугата на големеца ще го стигне.