Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Омръзнаха ми твоите съвети! — Джени никога не му бе говорила толкова сърдито. — Да звъниш на жена му в Ню Йорк! Това според теб не е ли бъркане в чужди работи?
— Според мен е проучване и се радвам, че го направих. Копелето така се изплаши, че ще се махне от града, Джени, и ти се радвай, че стана така. Между другото твоята приятелка Рита никога не е чувала за него. Какво ще кажеш?
— Явно днес си прекарал доста време на телефона.
— Защо ме излъга, че е познат на Рита?
— Защото си толкова любопитен. Трябваше да кажа нещо, за да млъкнеш.
— Няма да млъкна, момиченце.
— Ако мислиш, че по този начин ми ставаш по-мил, много се лъжеш.
— Не, не. Може и да не ставам. Но човек трябва да разбере истината, нали така? А мистър Форестър не каза истината. Не искаше да признае, че си хлътнала по него или пък че знае нещо за това.
— Нещо за кое? — сопна се Джени.
— Ох, Джени, нека не се караме. Когато жена му каза, че той не е с всичкия си, аз се позамислих. Да не би той да е човекът, който се въртеше около къщата ти? Така ли се запозна с него, а, Джени?
— Ти си се побъркал — извика Джени.
— Защо плачеш? За бога, Джени, не исках да те разплаквам. Виж какво, нека дойда у вас. В Лангли съм. След половин час съм при теб.
— Не искам да те виждам!
Грег изсумтя.
— Мистър Форестър също не пожела да ми каже как сте се запознали, когато му споменах за Рита. Попитах го дали случайно не е надничал през прозорците ти и му разказах за шумовете. Разказах му и това, което жена му каза за него. Мистър Форестър беше видимо разстроен, мис Тийролф! Да, да, той ще напусне града, а ако не иска, ще се постарая да го накарам да поиска.
Джени затвори телефона. Отиде на мивката в кухнята и изми лицето си със студена вода. Проклет да бъде! Дори и Сузи Ескъм не се бъркаше в чуждите работи толкова, колкото Грег. А и Рита можеше да се усети и да каже „да“, тя ги е запознала с Робърт, но Грег сигурно не я е оставил на мира с въпросите си. Пък и Рита не беше особено интелигентна, въпреки че не бе злонамерена.
Много й се искаше да се обади на Робърт, да му каже, че всичко това няма значение, да не се тревожи и да се опита да забрави. Но в края на краищата Робърт й бе казал всичко, което имаше да й казва. Той не искаше повече да се виждат. По-добре да не му се обажда дори и само за да му каже нещо окуражително, помисли си тя. Чудеше се що за човек е жена му, за да наговори такива неща на съвсем непознат човек.
8
През следващите пет дни Грег й се обаждаше всяка вечер и я молеше да се видят. Всеки път Джени му отказваше — твърдо, но учтиво и повече не си размениха нито една неприятна дума. Каза му, че иска да бъде сама известно време и тъй като вече бе започнала да си вярва, успя да го убеди. Радваше се, че банката му е в Ритърсвил, а не в Хъмбърт Корнърс — не искаше да го вижда дори през стъклото на гишето си. Минаха десет дни, включително и рожденият ден на Грег, и по този случай Джени му изпрати картичка с приятелски, но не насърчителен текст. Чудеше се и благодареше на бога, че колата му не се появи нито един път на алеята й. Предполагаше, че той изчаква тя да се почувствува все по-самотна и по-самотна в отдалечената си къща и след няколко седмици да го приеме с отворени обятия. Винаги когато си спомнеше за Робърт, усещаше мъничка остра болка, която отзвучаваше почти моментално, но биваше последвана от навързани една за друга сцени: Робърт, с лице, осветено от свещите на масата в ресторанта — образец на добро възпитание; Робърт, застанал колебливо пред пистата; Робърт се разхожда от единия до другия край на хола й по риза; и накрая — когато се видяха за последен път у тях — крачещ нервно из хола. Но най-много се вълнуваше, когато си го спомнеше застанал в светлината на огъня навън — тогава все още непознат. Този спомен изобщо не я плашеше и й се струваше много странно и отегчително, че повечето хора биха се изплашили. Повечето хора не знаеха какво всъщност представлява животът. Не смяташе, че тя самата има пълна и вярна представа за него, но чувствуваше, че се движи в правилна посока. Не се отнасяше отрицателно към хиляди неща като повечето хора. Може би връзката й с Робърт беше приключила и ако действително беше така — е, какво да се прави; но може би предстоеше нещо друго, което също е било предопределено, хубаво или лошо. И може би бе прекалено пасивна, като не се опитваше да се свърже с него.
Една вечер около девет часа позвъни на стария номер на Робърт в Лангли. Ще се обади телефонистката, помисли си Джени, и ще каже, че постът е откачен. Или пък ще се обади някой непознат, комуто са дали номера.