Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Номерът, на който се обаждате, с откачен — каза телефонистката. — Искате ли новия номер?
— Да — каза Джени.
— О, съжалявам, но не можем да ви го дадем. Не е вписан в указателя.
— Номерът в Лангли ли е? На името на Робърт Форестър?
— Да, номерът е в Лангли, но не е вписан.
— Благодаря ви.
Грег не знае, че Робърт продължава да живее в Лангли, помисли си Джени. Преди две седмици й се беше обадил, за да й съобщи победоносно, че Робърт е напуснал града, като очевидно е изхождал от факта, че старият му номер не работи. Може би телефонистката, на която е попаднал Грег, не му е съобщила, че новият номер на Робърт не е вписан. Тя можеше да му се обади в службата, тъй като беше много вероятно той все още да работи там. Легна си, като не преставаше да мисли за това, макар да знаеше, че когато дойде утрото, може би щеше да размисли и да реши, че не е разумно да го търси.
Обади му се в единадесет часа на следващата сутрин, като измисли някакъв претекст, за да излезе от банката по време на почивката. Обади се един мъж, после някаква жена и накрая я свързаха с Робърт.
— Здравей, Робърт. Как си? — попита тя.
— Благодаря, добре съм. А ти, Джени?
— До снощи не знаех, че си все още тук. — Притисна слушалката силно към ухото си. — Позвънях на стария ти телефон. — Непринудените и весели неща, които бе намислила да му каже, изхвръкнаха от главата й.
— Да, преместих се. В къща.
— Наистина ли всичко при теб е наред?
— Да, разбира се. Струва ми се, много по-добре от последния път, когато се видяхме.
— А с развода какво стана?
— Получих го.
— Робърт, толкова съжалявам, че Грег те е безпокоил. Непрекъснато трябва да ти се извинявам заради него.
— Е, това беше отдавна, преди месец, ако не се лъжа. Не е трябвало само да се обажда в Ню Йорк.
— Направих го на нищо. Не съм го виждала от онзи път, когато нахълта по време на вечерята ни. — Млъкна, искаше да го попита дали не могат да се срещнат, след като вече е получил развод. Но си спомни какво й бе казал — че не иска повече да се срещат и че му било приятно само да я гледа през прозореца на кухнята. Същото чувствуваше и тя — просто искаше да го види.
— Мисля, че трябва да вървя вече, Джени. Благодаря ти, че ми се обади.
Затвори, преди тя да се усети. Укори се, че бе изтърсила репликата за развода — та откъде е научила за него? Робърт се бе почувствувал неудобно, не се съмняваше в това. А и не прояви никакъв интерес към факта, че не е виждала Грег.
Когато излезе от работа в четири и тридесет и пет, Джени тръгна за Лангли. Слънцето залязваше и здрачът почти бе паднал. Предполагаше, че служителите в самолетостроителното предприятие излизат в пет, и знаеше, че вероятността да открие колата на Робърт сред стотиците други коли е нищожна, но той ще е някъде там, може би на четвърт миля от нея, може би и по-близо. Паркингът на самолетостроителното предприятие приличаше на магазина за употребявани автомобили, покрай който бе минала на идване. Имаше дори полицай, който регулираше потока от излизащи коли. Телените врати, през които те минаваха, бяха поне три. Колата на Робърт беше черна, с подвижен покрив, отстрани с хромови скоби — нямаше много като нея, но пък наоколо бе истинско море от автомобили. Джени обикаля бавно покрай трите изхода, докато в паркинга останаха двадесетина коли, но не видя колата на Робърт. Накрая потегли към къщи. Беше канена на вечеря в семейство Тесър, а не изпитваше особено желание да отиде. Те мислеха, че е потисната заради раздялата с Грег — причината за която не можеха да разберат, — и непрекъснато се опитваха да я развеселят. Не им беше казала за Робърт. Но тази вечер можеше и да го направи. Изпитваше нужда да каже някому.
Когато отвори вратата на къщата, телефонът звънеше и тя го вдигна с надеждата, че е Робърт. Беше Грег. В Голямата зала в Лангли имало концерт по случай годишнина от раждането на Джордж Вашингтон и Грег искал да отидат заедно. Тя му благодари и отказа.
— Докога ще продължава това, Джени? Дадох ти повече от месец. Май здравата си хлътнала, а? Да не мислиш да го последваш в Ню Йорк?
— Грег, моля те, просто искам да бъда оставена на мира.
— С кого имаш среща? Със Сузи? Или с някой неин приятел?
— Не!
— Добре, момиченцето ми. Обичам те, но понякога си мисля, че имаш нужда от един хубав пердах. Пак ще ти се обадя.
Това беше в четвъртък вечерта и той се обади пак в събота с писмо. Писмото беше четири машинописни страници и излиянията му достигаха до кресчендо на четвърта страница, където той говореше за коравосърдечния й отказ да се вижда с него и за свръхчовешкото търпение, с което го понасял, търпение, на каквото много малко мъже са способни.