Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Има ли, Джени? Май има, а?

— Да, но мисля, че повече няма да го видя, защото не мога. Господи, мамо, отнасяш се с мен като с дете!

— А какво очакваш от родителите си? Толкова приготовления, само дето поканите за сватбата не сме изпратили, и изведнъж получаваме писмото ти. Кажи ми сега, кой е другият?

— Името му е Робърт. — Каза го, за да чуе как името му ще затрепти по жицата до Скрантън.

— Робърт чий?

— Мамо, това няма значение, защото едва ли ще го видя повече.

— Сигурна съм, че е за добро. Как се запозна с него?

— Така както се запознават хората — отговори тя, като изговаряше думите ясно и отчетливо — правеше го винаги когато искаше гласът й да звучи естествено. — Но се разбрахме да не се виждаме повече.

— Очевидно той не се интересува много от теб, щом не иска да се виждате. Моят съвет е да дойдеш малко на себе си и да поразмислиш за Грегори. Много симпатично и сериозно момче, Зайче, и освен това държи на теб — това е съвсем ясно. Баща ти го харесва — прибави тя, сякаш така решаваше въпроса. — Вече трябва да затварям, защото разговорът е междуградски, но реших, че трябва да поговоря с теб.

— Как е Дон, мамо?

— Добре е. Приготвя домашното си у един приятел и ще остане да вечеря там. Ако си беше вкъщи, щях да го повикам да ти се обади.

Домашното, засмя се Джени вътрешно, сякаш Дон беше на десет години, а не студент втори курс.

Най-сетне се сбогуваха, като си обещаха да си пишат.

Джени извади котлетите от хладилника — ако не ги сложи веднага, сигурно няма да хапне нищо солидно тази вечер. Любимата й храна бяха салатите и можеше съвсем спокойно да не яде нищо друго — салати от маруля, репички, целина, домати, суров зелен фасул, моркови, изобщо всичко, което бе зелено. Затова у дома й викаха Зайче. Баща й се страхуваше, че може да получи анемия. У тях винаги се страхуваха от нещо. След минута Джени свали единия котлет. Един й стигаше за вечеря. Прибра котлета в камерата на хладилника и започна да прави салатата.

Грег се обади малко преди седем.

— Добър вечер — каза той. — Имам интересни новини за теб. Мистър Форестър се връща в Ню Йорк.

— Така ли? — отвърна Джени. — Мисля, че е по-интересно за теб, отколкото за мен.

— Интересът може и да е еднакъв. Решил го е съвсем скоро. Но е прекалено голям страхливец, за да ми каже къде живее. Помислих си, че и това може да те интересува.

— Трябва да те разочаровам.

— Имам да ти кажа още нещо. Реших за всеки случай да позвъня на стария му номер в Ню Йорк и попаднах на жена му. Те са в развод, Джени, и от онова, което тя ми каза, разбрах, че има защо. Той не е в ред.

— Виж ти! Така ли?

— Да, точно така.

— И това ли е основанието за развода? Много се съмнявам.

— Не, само прелюбодеяние в Ню Йорк. Убеден съм, че мистър Форестър е опитал и от това. Но жена му беше категорична, че не е с всичкия си. Да не би да мислиш, че мистър Форестър ще си го признае сам пред тебе? Не разбираш ли на каква опасност си се изложила, като си го поканила на вечеря у вас? Да го поканиш на вечеря! Господи, Джени! Понякога си мисля, че трябва да отидеш на лекар!