Стъклените книги на крадците на сънища

Гласът на графинята прекъсна мислите му:

— Скъпа ми Селесте — провикна се тя. — Колко мило да се… присъедините към нас. Госпожо Стърн, благодаря ви за навременната поява.

Жената в черно направи почтителен реверанс.

— Госпожо Стърн! — каза дращещият глас на граф Д’Орканч. — Не искате ли да видите трансформираните си спътнички?

Едрият мъж посочи и гостите се заобръщаха и заизвиваха вратове, за да видят още две блестящо сини жени, също голи и с нашийници, които бавно се появиха пред очите им, краката им тракаха по паркета. Плътта им беше блестяща и ярка, достатъчно прозрачна, за да се провиждат по-тъмните ивици мрачно индиго отдолу. И двете държаха каишки и когато стигнаха до графа, му ги подадоха. Той ги пое и жените спряха, загледани в тълпата с клинично безразличие. По-близката до него… Свенсон преглътна… косата й — всъщност, след като я разгледа, с неудобна тръпка осъзна, че това са единствените косми по тялото й — бе изгорена над лявото слепоочие… операционният театър… парафинът… това беше госпожица Пул. Тялото й бе едновременно прекрасно и нечовешко — великолепното напрежение на повърхността му, стъклена, но някак мека — Свенсон настръхваше при вида му, но не можеше да откъсне очи и с ужас усети, че в него започва да се надига желание. А третата жена — трудно бе да се различат чертите им — можеше да е само госпожа Марчмур.

Графът дръпна леко каишката на госпожица Пул и тя се приближи към жената в черно. Изведнъж главата на жената клюмна на една страна и тя се олюля, погледът й се замъгли. Какво ставаше? Госпожица Пул се обърна към тълпата от страната на Свенсон и той заотстъпва бавно от странните й очи, защото те сякаш наистина виждаха чак до костите му. Внезапно коленете му се разтрепериха и за един ужасен миг цялата зала сякаш се отдръпна. Свенсон седеше на едно канапе в някакъв сумрачен салон… ръката му — нежна женска ръка — галеше разпуснатата коса на госпожа Стърн, а от другата й страна някакъв мъж с маска и наметало се наведе, за да я целуне по устата. Погледът на госпожица Пул (видението беше от нейната гледна точка като в синята стъклена карта или в книгите… тя беше жива книга!) се премести леко, когато с другата си ръка тя взе чаша вино — ръката й бе в бяла роба като тази на госпожица Темпъл, всъщност и двете жени бяха облечени в еднакви копринени роби за инициация! А после салонът изчезна и Свенсон се озова в балната зала, опитваше се да потисне спазмите на гадене в гърлото си. Всички гости около него тръскаха замаяно глави. Какво насилие бе това — ефектът на стъклените карти се прожектираше в голяма публика — във всеки ум!