Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Хайде, хайде, глупости! — настоя Уордл, като си махна кънките с устремност, свойствена за всичките му действия. — Ето, и аз идвам с вас; хайде! — И добродушният възрастен човек се плъзна по гладката повърхност със скорост, достигаща почти тази на мистър Уелър, а шишкавото момче той затъмни напълно.
Мистър Пикуик се помая, поразмисли, махна ръкавиците и ги сложи в шапката си, засили се два-три пъти и толкова пъти спря, а после бавно стигна до края на пързалката с разкрачени крака всред възторжените викове на всички зрители.
— Поддържайте все тъй огъня, сър — насърчаваше го Сам; мистър Уордл отново полетя, след него мистър Пикуик, после Сам, после мистър Уинкл, после мистър Боб Сойър, после шишкавото момче, после мистър Снодграс, всеки по петите на другия, гонейки се така ревностно, сякаш цялото им бъдеще зависеше от тяхната бързина.
Беше извънредно любопитно да се следи как мистър Пикуик изпълняваше своята роля в тази церемония; да се наблюдава болезнената тревога, с която поглеждаше назад към онзи, който го застигаше при неминуемата опасност да го препъне; как постепенно губеше първоначалния си мъчителен устрем и забавяйки движението, лъкатушеше по пързалката с лице, обърнато към мястото, от дето бе тръгнал; да се полюбува човек на радостната усмивка, озаряваща лицето му, щом преминеше цялото разстояние, и старанието, с което се втурваше обратно след пързалящия се пред него — черните му гетри шляпаха приятно по снега, а очите му светеха от щастие и доволство през очилата. А когато биваше съборен (нещо, което ставаше средно на всеки трети тур), той наистина представляваше най-ободрителната гледка, която човек би могъл да си представи: събираше шапка, ръкавици, носна кърпичка със сияещо лице и заемаше отново мястото си в редицата с неотслабващи от нищо жар и възторг.
Забавлението бе в своя разгар, пързалянето — вихрено, смехът — най-висок, когато отведнъж се чу рязко изпращяване. Всички се втурнаха към брега, мистър Тъпман извика високо, дамите запищяха неистово. Голямо парче лед изчезна; водата забълбука отгоре; шапката, ръкавиците и носната кърпичка на мистър Пикуик плуваха на повърхността; от мистър Пикуик обаче не се виждаше нищо.
Тревога и ужас бяха изписани по всички лица; мъжете побледняха, жените заприпадаха, мистър Снодграс и мистър Уинкл си сграбчиха ръцете и вторачиха обезумял поглед към мястото, гдето бе изчезнал техният вожд; а мистър Тъпман, за да окаже най-бързата помощ и едновременно да изясни на всеки, който би могъл да го чуе, точно от какъв род бе злополуката, се затича през полето с възможно най-голяма скорост, викайки: „Пожар“, колкото му глас държи.
И точно в този миг, когато старият Уордл и Сам Уелър се приближаваха към дупката с предпазлива стъпка, а мистър Боб Сойър и мистър Бенджамин Алън се консултираха набързо доколко уместно би било да се заемат с повсеместно пускане на кръв, за да поувеличат практиката си — точно в този миг едно лице, глава и рамене се подадоха изпод водата и всички съгледаха чертите и очилата на мистър Пикуик.
— Задръжте се за минутка… само за минутка! — изрева мистър Снодграс.
— Да, умолявам ви, заклинам ви… заради мене! — изкрещя дълбоко потресеният мистър Уинкл. Заклинанието бе доста излишно, защото дори мистър Пикуик да откажеше да се задържи заради друг някой, вероятно бе да се сети да го стори заради себе си.
— Усещате ли дъно, стари приятелю? — запита Уордл.
— Да, разбира се — отвърна мистър Пикуик, като бършеше водата от главата и лицето си и поемаше дъх на пресекулки. — Паднах по гръб и не можах да стъпя на крака в началото.
Глината по дрехите на мистър Пикуик (поне тази част, която бе видима) свидетелствуваше за правдивостта на неговото твърдение; а тъй като опасенията на зрителите бяха още повече разсеяни от шишкавото момче, припомнило си отведнъж, че дълбочината никъде не надминава пет фута, изумителна храброст бе проявена, за да го извлекат. Последва пращене на лед, плискане на вода, бойни викове и най-накрая мистър Пикуик бе благополучно избавен от неприятното си положение и отново стъпи на суша.
— О, той ще се простуди до смърт — разтревожи се Емили.
— Горкичкият! — възкликна Арабела. — Нека ви загърна с този шал, мистър Пикуик.
— О, това е най-доброто, което може да се направи — рече Уордл. — А щом ви е на гърба, беж в къщи колкото може по-скоро и веднага се пъхайте в леглото.