Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Тъй като, от една страна, въпросът силно засягаше мистър Дорит, а, от друга, той искаше да бъде особено настоятелен, в резултат се изказваше много по-запънато от друг път.
— Ако мис Дорит положи старание от своя страна и приеме слаба подкрепа от моя страна относно всичко, що се отнася до добри и изискани маниери, мистър Дорит не ще има повече причини да се безпокои. Ще ми позволите ли да се възползувам от този случай и да спомена във връзка с горното, че едва ли е прилично за млади момичета да се заглеждат в безделни скитници с такова внимание, с каквото ги удостоява моята мила млада приятелка. Такива не бива и да се поглеждат. Изобщо погледът не бива да се спира на нищо неприятно. Такъв навик не само смущава онова изящно равнодушно изражение — главен признак на доброто възпитание, — но и едва ли е съвместим с изтънчения ум. Истински изтънченият ум се прави, че не знае за съществованието на нищо, което не е напълно прилично, спокойно и приятно.
Като изрече тези възвишени мисли, мисис Дженеръл направи дълбок поклон и се оттегли с израз на устата, който напомняше за прах, помади и призми.
Дали говореше, или мълчеше, малката Дорит запази сериозното си спокойствие и погледът й си остана все така любещ. Досега лицето й остана непомрачено освен за някой и друг миг. Но като остана насаме с баща си, пръстите й се размърдаха и лицето й показа сдържано вълнение.
Не за себе си. Може би се чувствуваше малко оскърбена, но загрижеността й не беше за нея самата. Както винаги мислите й бяха обърнати към него. Едно смътно опасение, което я измъчваше, откакто бяха забогатели, че и сега няма да го види такъв, какъвто е бил, преди да влезе в затвора, постепенно се оформи в съзнанието й. Тя почувствува познатата сянка от стената на Маршалси и в това, което току-що й бе говорил, и в цялото му държане към нея. Тя бе приела нова форма, но все си оставаше старата тъжна сянка. С тъжно нежелание тя започна да си признава, че не е достатъчно силна да пропъди страха, че никакъв период от живота на човека не може да заличи този четвърт век зад решетките на затвора. И затова не можеше да го обвинява, нямаше за какво да го упреква, във вярното й сърце нямаше други чувства освен голямо състрадание и безпределна нежност.
Ето защо, макар че той седеше пред нея на креслото в ярката светлина на лъчезарния италиански ден с този чуден град отвън и разкоша на стария италиански дворец отвътре, в този миг тя пак го виждаше в познатия мрак на килията му в Маршалси и й се искаше да седне до него, да го приласкае и пак да му бъде приятел и опора. Ако бе отгатнал мислите й, то неговите не бяха в тон с тях. Той се поразмърда малко в креслото, после стана и се заразхожда из стаята с много недоволен вид.
— Има ли още нещо, което да искаш да ми кажеш, мили татко?
— Не, не. Нищо друго.
— Съжалявам, че не си доволен от мене, мили. Дано нямаш повече основание да си недоволен. Ще се старая още повече да се приспособя според желанието ти, макар че и досега се старах, но не ми се удаде.
— Еми — обърна се рязко към нея той, — ти… хм… ти постоянно ми причиняваш болка.
— Болка ли ти причинявам, татко? Аз ли?
— Има една… хм… тема — продължи мистър Дорит и погледът му блуждаеше из стаята, но нито за миг не се спря на внимателното, търпеливо, смутено лице, — една болезнена тема, низ от събития, които аз желая… хм… да залича от паметта си напълно. Това бе разбрано от сестра ти, която вече те смъмри в мое присъствие; разбрано е и от брат ти; разбрано е… хм… от всеки, който притежава малко деликатност и чувствителност, освен от тебе самата… хм… съжалявам, но само не от тебе. Ти, Еми… хм… ти и само ти постоянно възкресяваш темата, макар и не с думи.
Тя сложи ръката си върху неговата. Нищо повече. Само леко го докосна. Разтрепераната й ръка може би рече развълнувано: „Спомни си за мене, спомни си как работех, спомни си за многото ми грижи!“ Тя самата обаче не каза нито дума. В това докосване имаше упрек, който тя не беше предвидила, иначе би възпряла ръката си. Той започна да се оправдава разпалено, със запъване и така разгневено, че накрая не излезе нищо.
— Прекарах там толкова години. Бях… хм… всеобщо признат като глава на учреждението. Аз… хм… направих да ви уважават там, Еми. Създадох на семейството си… хм… положение. И заслужавам отплата. Искам отплата. Казвам: заличи това от лицето на земята и почни наново. Та това много ли е? Питам те, много ли е?
Той не я погледна нито веднаж, докато бърбореше така и скачаше от мисъл на мисъл, само жестикулираше и апелираше към празното пространство.