Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Драги мистър Кленъм, писах ви много за себе си, но трябва да пиша още малко, иначе онова, което най-много исках да кажа, ще остане неизказано. Между всичките тези мои глупави мисли, които имах дързостта да ви призная, защото зная, че ако има някой, който да ме разбере, това сте вие, и че ще бъдете по-снизходителен към мене от всеки друг — между всичките ми мисли има една, която едва ли някога — не, никога — не ми излиза от ума: тя е надеждата, че понякога, в спокойни моменти, вие си спомняте за мене. И трябва да ви кажа, откато заминахме, тази мисъл така ме тревожи, че много бих желала да я успокоя. Все се боя, че може да ме виждате в нова светлина или променена. Недейте, моля, не бих могла да понеса това и вие не можете да си представите колко нещастна бих се чувствувала тогава. Сърцето ми ще се пръсне от болка, ако вие ме считате променена и по-чужда, отколкото по времето, когато бяхте така добър към мене. Аз ви се моля, умолявам ви никога да не си мислите за мене като за дъщеря на богаташ; нито че се обличам по-добре, нито че живея по-добре, отколкото когато ме срещнахте за пръв път. Моля да си спомняте за мене само като за бедно облеченото момиче, което вие така нежно покровителствувахте, чиято износена дреха вие пазехте от дъжда и чиито мокри крака изсушихте на вашия огън. Спомняйте си за мене (ако изобщо си спомните) като за вашето бедно, неизменно предано и вечно признателно дете,

Малката Дорит

П.П. И най-вече помнете, че не бива да се тревожите за мисис Гауън. Думите й бяха: „Много добре и много щастлива.“ И колко беше красива!