Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но в седем часа Младия ръководител все още го нямаше и аз попитах ще го чакаме ли за вечеря.
Тя поклати глава.
— Къде е? — попитах.
Тя завъртя в ръце празната си чаша и останалият в нея лед звънна тихо. После отговори:
— Не зная.
— Да не е заминал някъде?
— Да — каза, подрънквайки леда в чашата. След това се обърна към мен. — Замина преди пет дни. И няма да се върне, докато не замина аз. Знаеш ли… — Остави чашата на масата с вид на човек, взел окончателно решение. — Аз го напускам.
— Да пукна, ако разбирам нещо — измърморих.
Тя ме гледаше в очите, сякаш очакваше нещо. Какво — нямах представа.
— Да пукна, ако разбирам — повторих и все още не можех да възприема напълно тази новина.
— Изненадан ли си? — попита тя и се понаведе към мен.
— Как да не съм?
Тя се вглеждаше внимателно в очите ми, а аз забелязах на лицето й интересни приливи и отливи на чувства, но толкова неясни и мимолетни, че не се поддаваха на определение.
— Как да не съм? — повторих.
— Ох! — въздъхна майка ми и се отпусна назад в креслото, потъна в него като човек, който е паднал в дълбока вода и посяга към въжето, хваща го за миг, но го изпуска, мъчи се да го хване пак, но не успява и разбира, че всякакви опити са вече безполезни. Сега в лицето й нямаше нищо неясно. То беше точно такова, каквото го описах. Лице на давещ се.
Тя се обърна към залива, сякаш не искаше да я гледам. И каза:
— Пък аз мислех… мислех, че няма да се изненадаш.
Нямаше как да й обясня защо подобна вест би изненадала не само мен, но и всеки друг. Не можех да й кажа, че когато жена на нейната възраст е хванала на въдицата мъж, едва прехвърлил четирийсетте, при това не беден, всеки би се изненадал, че тя не се държи за него. Дори жената да има пари, а мъжът — задник като този на Младия ръководител. Не можех да й кажа това, тъй че си замълчах.
Продължаваше да гледа към залива.
— Аз мислех — каза тя, поколеба се и продължи, — мислех, че ще разбереш защо правя това.
— Съжалявам, но не разбирам — отвърнах.
Тя замълча, но след малко продължи:
— Това стана миналата година. И аз веднага го усетих. Веднага разбрах, че ще се случи именно така.
— Какво е станало? Кога точно?
— Когато… когато ти… — Тя се запъна, търсейки някакви други думи, за да изрази това, което искаше да каже. — Когато Монти… умря.
Тя пак се обърна към мен и на лицето й бе изписана отчаяна молба. Отново се мъчеше да се хване за въжето.
— О, Джек — каза, — Монти беше всичко… не разбираш ли? Монти беше всичко.
Струваше ми се, че разбирам и така й казах. Спомних си онзи ясен сребрист писък, който ме накара да изскоча в преддверието в деня на смъртта на съдията Ъруин, и лицето на майка ми, когато малко след това лежеше в кревата и се мъчеше да възприеме случилото се.
— Монти беше всичко — продължи тя. — Винаги Монти. Но аз едва тогава си дадох сметка за това. Между нас от дълго време… не бе имало нищо. Но той е бил единственият. Разбрах го едва когато умря. Не исках да го разбера, но го разбрах. И се оказа, че повече не мога да живея така. Настъпи момент, в който почувствувах, че не мога. Не мога. — Тя скочи изведнаж от стола, сякаш изхвърлена от пружина. — Не мога. Защото всичко така се обърка. Всъщност то си беше объркано от самото начало. — Ръцете й мачкаха и дърпаха носната кърпа, която държеше. — О, Джек — изплака, — всичко беше объркано от самото начало!
Тя захвърли изпомачканата кърпа и избяга от верандата. До слуха ми долиташе тракането на токчетата й, но това не беше някогашното живо, отривисто тракане, а някакъв безнадежден, безразборен звук, който изведнаж заглъхна на килима.
Останах още малко на верандата. После отидох в кухнята.
— Майка ми не се чувствува добре — казах на готвачката. — Нека някоя от вас — ти или Джо-Бел, се качи след малко при нея и я попита дали няма да хапне бульон с яйце или нещо друго.
После отидох в трапезарията, седнах на масата и при светлината на свещите изядох каквото ми поднесоха.
След вечеря Джо-Бел ми каза, че занесла храна на майка ми, но тя не искала нищо. Дори не отворила при почукването й. Само извикала отвътре, че не иска нищо.
Седях дълго в галерията, докато тропотенето в кухнята заглъхна. После лампата там угасна. Зеленият правоъгълник върху черното — където светлината от прозореца падаше върху тревата — също почерня.