Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Кимнах.
— Чувствувам го със сърцето си. И после, мислите ли, че това нещастно момиче, майката, щеше да ми го даде, ако не беше убедена, че е от Том? Каквато и да е майката — дори да е вярно това, което говорят за нея, — тя най-добре знае от кого е детето. Може ли да не знае.
— Не може, разбира се.
— Но и аз знаех. Почувствувах го със сърцето си. И й написах писмо. После отидох у тях и видях малкото. И тогава се убедих напълно. Още щом го зърнах. И я склоних да ми разреши да го осиновя.
— Оформихте ли това юридически? — попитах. — За да не ви… — запънах се — изнудва после години наред.
— О, да — отвърна тя очевидно без да схване мисълта ми. — Взех адвокат, който отиде при нея и уреди всичко. Дадох й и малко пари. Горката, искаше да се махне оттук и да замине за Калифорния. Уили не остави много пари — той изхарчваше почти всичко, което печелеше, — но й дадох колкото успях да събера. Шест хиляди долара.
Значи, Сибил не е останала в загуба, помислих си.
— Искате ли да го подържите? — попита Луси в прилив на великодушие и ми подаде скъпоценното бебе.
— Разбира се — отвърнах и го поех. Опитах го на тегло, като внимавах да не се разпадне в ръцете ми. — Колко тежи? — попитах и изведнъж съзнах, че говоря с тон на човек, който се готви да купи нещо.
— Петнайсет паунда и три унции — отвърна тя незабавно и добави: — Това е много добре за тримесечно бебе.
— Разбира се — отвърнах.
Тя ме освободи от бебето, гушна го за миг до гърдите си и завря лице в неговото, а после го положи в креватчето.
— Как се казва? — попитах я.
Тя се изправи, заобиколи креватчето и застана до мен.
— Отначало мислех да го кръстя на Том. Почти бях решила. После изведнъж ми дойде друго наум. Да го кръстя на дядо му. Уили се казва, Уили Старк.
Излязох след нея в антрето. Спряхме се до масата, на която бях оставил шапката си. Тогава Луси се взря в лицето ми така, сякаш светлината беше недостатъчна.
— Знаете ли, кръстих го на Уили, защото… — Тя все още се вглеждаше в лицето ми. — Защото Уили беше голям човек — довърши тя.
Мисля, че кимнах.
— Зная, че правеше грешки — продължи и вдигна глава, като че да посрещне някакво предизвикателство, — лоши грешки. Може и да е вършил лоши неща, както говорят някои. Но тук, дълбоко в себе си — тя сложи ръка на гърдите си, — той беше голям човек.
Вече не се занимаваше с лицето ми, не се мъчеше да разчете изражението ми. Сега аз не я интересувах повече. Все едно, че ме нямаше.
— Той беше голям човек — повтори почти шепнешком. После ме погледна още веднъж, но вече съвсем спокойно. — Аз трябва да вярвам в това — добави Луси, — разбирате ли, Джек?
Да, Луси, ти трябва да вярваш в това. Трябва да вярваш в това, за да живееш. Зная, че трябва да го вярваш. И не очаквам от теб друго. Така и трябва да бъде, разбирам добре. Защото, Луси, и аз самият трябва да вярвам в това. Трябва да вярвам, че Уили Старк беше велик човек. Какво стана с неговото величие, е друг въпрос. Може би го е разлял на земята, както се разлива счупена бутилка. Може би е струпал от него клада и го е подпалил в мрака, след което не е останало друго освен мрак и тлеещи въглени. Може би не е могъл да различава величието си от нищожеството си и така ги е объркал, че всичко е отишло по дяволите. Но в него имаше величие. Аз трябва да вярвам в това.
Когато стигнах до това убеждение, върнах се в Бърдънс Лендинг. А стигнах до това убеждение не тогава, когато наблюдавах как Захарчо се изкачва по стълбите от сутерена на обществената библиотека, и не тогава, когато Луси Старк стоеше пред мен в антрето на олющената малка бяла къща. Но тези две срещи и всичко друго, което ставаше около мен, ме доведоха в края на краищата до това убеждение. Вярвайки, че Уили Старк беше велик човек, аз подобрих мнението си за всички останали хора, включително и за самия мен. Същевременно това ми даде възможност с по-голяма увереност да отчета вината си.
Върнах се в Бърдънс Лендинг по настояване на майка ми. Една вечер в началото на лятото тя ми се обади по телефона и каза:
— Трябва да си дойдеш, моето момче. Колкото е възможно по-скоро. Можеш ли да тръгнеш утре?
Когато я попитах за какво съм й — защото още нямах намерение да се връщам, — тя не ми отговори направо. Каза, че ще ми обясни, като си дойда.
И аз тръгнах.
Стигнах в къщи надвечер. Тя ме чакаше на верандата. Минахме в страничното крило и седнахме на чашка. Не бързаше да заговори и аз не я разпитвах нищо.