Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Почаках в настъпилата тишина, която остана ненарушена, докато не подзех отново.
— Става дума за майка ми — продължих. — Знаеш какви бяха отношенията ми с нея. Не се погаждахме. Знаеш, че я смятах за…
— Престани! — не се сдържа Ан. — Престани! Стига си говорил за нея така. Откъде тази злоба към нея? Защо говориш така? За майка си, Джек, и за този нещастен старец, баща ти?
— Той не ми е баща.
— Какво?
— Да, не ми е баща — казах и както седяхме на неподвижната люлка в тъмната веранда, разправих й всичко за русокосото момиче с хлътнали бузи, дошло от Арканзас, и се помъчих да й обясня какво ми е дала най-сетне майка ми. Помъчих се да й обясня, че ако човек не може да приеме миналото и неговото бреме, той не може да има и бъдеще, защото едното е невъзможно без другото, и че само когато човек приеме миналото, може да се надява на бъдещето, защото само въз основа на миналото е възможно да гради бъдещето.
Да, опитах се да й обясня всичко това.
След дълго мълчание тя каза:
— И аз мисля така и ако не бях стигнала до това убеждение, не бих могла да живея повече.
С това прекратихме разговора. Седяхме още дълго на люлката в тъмната веранда, наситена с тежкия, влажен, дъхав до повдигане летен въздух, и аз пушех цигара след цигара и се мъчех да доловя в тишината нейното дишане. Накрая й пожелах лека нощ и тръгнах по Крайбрежния към къщата на баща ми.
Такава е историята на Уили Старк, но тя е и моя история. Защото аз имам какво да кажа за себе си. Това е историята на човека, който живееше на този свят и дълго време го виждаше по един начин, а после го видя по друг, съвсем различен начин. Тази промяна не настъпи изведнъж. Ставаха много събития и този човек не знаеше в кои случаи той е отговорен за тях и в кои не. Беше дори време, когато той смяташе, че никой за нищо не е отговорен и че няма друг бог освен Големия Тик.
Тази мисъл, натрапена му по силата на някакво нещастно стечение на обстоятелствата, му се стори отначало чудовищна, защото го лишаваше от спомените, с които той, без сам да подозира, бе живял; но не след дълго същата мисъл му донесе и известна утеха, защото тя означаваше, че той не може да бъде обвинен в нищо — нито в това, че е пропуснал собственото си щастие, нито в това, че е убил баща си, нито в това, че е хвърлил двамата си приятели един срещу друг и с това е предизвикал тяхната гибел.
Но по-късно, много по-късно, когато се събуди една сутрин, той откри, че не вярва повече в Големия Тик. Не вярваше повече в него, защото твърде много хора бяха умрели пред очите му. И живели пред очите му — хора като Луси Старк, Захарчо, Учения прокурор, Сади Бърк, Ан Стантън, чийто жизнен път нямаше нищо общо с Големия Тик. Беше видял баща си мъртъв. Пред очите му умря неговият приятел Адъм Стантън. Пред очите му умря неговият приятел Уили Старк и той чу последните му думи: „Всичко можеше да бъде съвсем различно, Джек. Трябва да вярваш в това.“
Двамата му приятели Уили Старк и Адъм Стантън бяха живели и умрели пред очите му. Те се убиха един друг. Бяха обречени да се унищожат взаимно. Като историк Джек Бърдън разбираше, че Адъм Стантън, който би могъл да бъде наречен човек на идеите, и Уили Старк, който би могъл да бъде наречен човек на фактите, бяха обречени да се унищожат един друг, тъй както всеки от тях бе обречен да използува другия, да се стреми към другия, да се допълни с другия, защото всеки от тях страдаше от страшните несъвършенства на своята епоха. Но разбирайки, че са обречени, Джек Бърдън разбра същевременно, че съдбата на двамата му приятели съвсем не е била очертана от това божество Големия Тик. Те бяха обречени, но живееха с мъчителни усилия на волята. Прав беше Хю Милър (някога главен прокурор при Уили Старк, а по-късно приятел на Джек Бърдън), който каза веднъж, когато двамата обсъждаха въпроса за моралния неутралитет на историята: „Историята е сляпа, а човекът — не.“ (Както изглежда, Хю ще се върне към политическия живот и когато това стане, аз ще гледам да съм около него, та да му държа палтото. В това отношение поне имам богат опит.)
И тъй сега аз, Джек Бърдън, живея в бащината си къща. Това, че трябва да живея в нея, в известен смисъл е странно, защото, когато преди време открих истината, аз изгубих миналото си и убих баща си. Но в края на краищата истината ми върна миналото. Затова живея в къщата, оставена ми от моя баща. Живея в нея с жена си, Ан Стантън, и със стареца, който някога беше женен за майка ми. Преди няколко месеца го намерих болен в стаята над мексиканското ресторантче. Какво друго можех да сторя, освен да го взема при себе си? (Дали той вярва, че съм негов син? Не мога да кажа. Пък и това няма значение, защото всеки от нас е син на милион бащи.)