Цялото кралско войнство

Останах като закован.

Лицето на Захарчо пак се изкриви и затрепка. Готвеше се да ме попита още веднъж. Погледнах го в очите.

— Пошегувах се — казах аз.

В един миг лицето му бе камък, в следния — убийство. Не, нямаше никаква ярост. Лицето му застина в това простодушно убийствено изражение. За част от секундата то запази това изражение и имаше вид на лице на човек, неочаквано загинал от бяла смърт много отдавна, преди векове, в ледниковия период — и ледникът го носи през вековете педя след педя и изведнъж това лице с цялата си първобитна чистота и смъртоносно простодушие те гледа право в очите изпод последния слой ледена глазура.

Стори ми се, че стоя пред него цяла вечност. Не можех да се помръдна. Бях сигурен, че с мен е свършено.

Но ето че леденото лице изчезна. Пред мен беше просто лицето на Захарчо, неговата глава, твърде голяма за тънката шия, и той казваше:

— М-м-малко ос-с-ставаше.

Облизах пресъхналите си устни.

— Зная — казах му.

— Не б-б-бива д-д-да си п-п-правите т-т-такива ш-ш-шеги — каза жално той.

— Извинявай.

— Знаете к-к-как се в-в-вълнувам, н-н-не б-б-биваше д-д-да п-п-правите т-т-така.

— Зная — казах. — Извинявай. Много извинявай.

— Н-н-няма н-н-нищо.

Той стоеше пред мен, смачкан и нещастен, и изглеждаше още по-малък — като кукла, от която са се изръсили част от триците.

Огледах го внимателно. После казах — не толкова на него, колкото на себе си:

— Ама ти наистина би го убил.

— Щом е з-з-за Ш-ш-шефа.

— Дори да те обесеха.

— Н-н-нямаше д-д-друг к-к-като Ш-ш-шефа. И д-д-да г-г-го уб-б-бият. Д-д-да вземат д-д-да г-г-го уб-б-бият.

Той потътри крака по циментовия под и погледна надолу.

— Т-т-така хубаво говореше — каза полугласно той. — М-м-много г-г-го б-б-биваше д-д-да г-г-говори. Н-н-нямаше д-д-друг к-к-като н-н-него. К-к-когато д-д-държеше реч и всички к-к-крещяха, д-д-да ти с-с-се с-с-скъса т-т-тук нещо. — Той докосна с ръка гърдите си, за да покаже къде му се къса. После ме погледна въпросително.

— Да — съгласих се, — голям оратор беше.

Постояхме тъй още половин минута, но нямаше повече какво да си кажем. Той ме погледна, после наведе очи към нозете си. След това пак ме погледна и каза:

— Т-т-тогава д-д-да си в-в-вървя.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Всичко най-хубаво — казах.

И той се заизкачва по стълбата, свивайки силно късите си крака. Когато караше големия черен кадилак, винаги подлагаше на гърба си плоски възглавнички (такива, каквито се носят на пикник или в кану), за да може да работи нормално с амбреажа и спирачката.

Такава беше последната ми среща със Захарчо. Той беше роден в ирландския квартал на града. Малякът, с когото големите момчета играят само в краен случай. Играят бейзбол, но той не може да играе добре. „Ей, Пънчо, я ми подай оная бухалка.“ Или: „Ей, Пънчо, бягай да купиш една кока-кола.“ И той тича за бухалката или за кока-кола. Или: „Стига бе, пелтек, по-добре ми го напиши.“ И той млъква. Но някъде, някога разбира за какво го бива. Тези кочанести ръчички взимаха завоите така точно, както ластовичката прелита около плевника. Тези бледосини очи, лишени от дълбочина, можеха да гледат по протежение на дулото на пистолета и да видят, действително да видят целта в един застинал апокалиптичен миг. Така един ден той се бе озовал в големия черен кадилак и заживял със скъпата двутонна машинария в ръцете си и със синята стомана под лявата мишница — като тумор. И до него Шефа, който говореше така хубаво.