Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Ето каква била работата. Очаквах го. И въпреки тоя пек и тая жега, която се излъчваше от бетона, аз изстинах като лед и нервите ми се свиха от студ.
— … той… имало ли е… — Тя извърна поглед встрани.
— Интересува те дали не се е заплел в някаква афера и затова да се е застрелял. Това искаше да попиташ, нали?
Тя кимна, вдигна поглед към мен и зачака отговора.
Вгледах се внимателно в лицето й. То не печелеше нищо от силната светлина. И никога вече нямаше да печели. Но тя го държеше вдигнато, гледаше ме в очите и чакаше.
— Не — отвърнах, — той не се е заплитал в никаква афера. Поспорихме малко на политически теми. Съвсем между другото. Но той ми се оплакваше от здравето си. Казваше, че се чувствува зле. Мисля, че това е причината. Когато си тръгвах, ми каза сбогом. Сега разбирам какво е означавало това. И нищо повече.
Тя се поотпусна. Вече не беше нужно да стои така изопната и вдървена.
— Истина ли казваш? — попита.
— Самата истина, кълна ти се.
— Ох! — въздъхна тя едва чуто.
И отново зачакахме влака. Нямаше какво друго да си кажем. Сега, в последната минута, тя най-после се реши да ми зададе въпроса, който непрекъснато бе искала да зададе, но се бе страхувала.
След малко на хоризонта се появи дим. После черните кълбета забележимо почнаха да се приближават към нас покрай лъсналото море. А след още малко с гръм, трясък, свистене и облаци пара машината мина край нас, влакът изскърца и спря. Носачът с бяло сетре започна да събира подредените куфари и чанти.
Майка ми се обърна към мен и ме хвана за ръката.
— Довиждане, момчето ми.
— Довиждане.
Тя пристъпи и аз я прегърнах с една ръка.
— Пиши ми, момчето ми — каза тя. — Пиши ми. Аз нямам другиго освен тебе.
Кимнах.
— И ти ми пиши — да зная как си се уредила — казах аз.
— Ще ти пиша.
Целунах я и в този миг кондукторът, който стоеше зад нея, погледна часовника си и го пусна в джоба с онова презрително движение, характерно за кондуктора на бърз влак, който се готви да тръгне след минута и половина престой на гарата на затънтен градец. Знаех, че ей сега ще извика: „Айде готово!“ Но това „сега“ ми се стори много дълго. Същото чувство изпитваш, когато видиш дим над пушката на ловеца, застанал в другия край на полето, и чакаш да чуеш глухия изстрел или когато видиш в далечината светкавица и чакаш гърма. Стоях, прегърнал майка ми с една ръка (бузата, която тя притисна до моята, се оказа мокра), и чаках кондукторът да извика: „Айде готово!“
Най-сетне неговият глас се разнесе и тя се качи на стъпалото, обърна се да ми махне с ръка, а в това време влакът потегли и вратата се затвори след нея.
Гледах след влака, който отнасяше майка ми и се смаляваше все повече и повече, докато от него остана само струйка дим, и си мислех как я излъгах. Но какво от това, аз й поднесох тази лъжа като прощален подарък. Или може би като сватбен подарък, мислех си.
После ми мина през ум дали пък не я излъгах, за да оправдая себе си.
— Не! — произнесох аз люто. — Не за да оправдая себе си, не!
Поднесох на майка ми като подарък една лъжа. Но и тя ми поднесе подарък — една истина. Тя ми се представи в нова светлина и това в края на краищата ме накара да видя в нова светлина и света. Или по-точно, новата представа за нея запълни онази празнина, която зееше в средеца на новата картина на света, поднесена ми от много хора — от Сади Бърк, Луси Старк, Уили Старк, Захарчо, Адъм Стантън. А това означаваше, че мама ми връщаше миналото. Сега аз можех да приема миналото, което преди ми се струваше кално и отвратително. Можех да приема миналото, защото приемах нея и можех да живея в мир с нея и със себе си.
Години наред я бях укорявал в себе си, че е безсърдечна жена, която обича само властта над мъжете и краткотрайното удовлетворение, което те носят на суетата й и плътта й, жена, живееща в някакво странно бездушно колебание между пресметливостта и инстинкта. И майка ми, чувствувайки този укор, но, изглежда, без да разбира неговите причини, правеше всичко възможно, за да ме задържи и да задуши укора. Тя нямаше до какво друго да прибегне освен до онази сила, която упражняваше с успех върху другите мъже. Аз ритах и се съпротивявах, но същевременно тази сила ме привличаше и аз исках майка ми да ме обича, защото тя беше хубава и жизнена жена; и хем нещо ме теглеше към нея, хем ме отблъскваше, хем я укорявах, хем се гордеех с нея. Но всичко се промени.