Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Първият сигнал за мен беше онзи безумен сребрист писък, който се разнесе из къщата в деня на смъртта на съдията Ъруин. Този писък кънтеше в ушите ми месеци наред, но после заглъхна и когато тя ме повика в Бърдънс Лендинг, за да ми каже, че си отива, той съвсем се беше изгубил в миналото, в развалата на миналото. И тогава аз разбрах, че тя ми казва истината. И се успокоих — и за нея, и за себе си.
Аз не потърсих обяснение на това нито когато тя ми каза, че заминава, нито на другия ден, когато стояхме на бетонния перон и чакахме влака, нито дори тогава, когато аз останах сам на перона, загледан в последното клъбце дим, което чезнеше на запад. Не потърсих обяснение и вечерта, когато седях самотен в къщата на съдията Ъруин, станала сега моя. Преди това заключих къщата на майка ми, пъхнах ключа под изтривалката пред верандата и я напуснах завинаги.
Къщата на съдията беше непроветрена, вътре миришеше на прах и на застояло. Надвечер разтворих всички прозорци и тръгнах към града да хапна нещо за вечеря. Когато се върнах и запалих лампите, тя ми заприлича повече на къщата, която помнех от някога. Седнах в кабинета, през чиито прозорци нахлуваше влажният, дъхав нощен въздух, но не се помъчих да си обясня защо сега ми беше толкова спокойно на душата. Само си мислех за майка ми и се наслаждавах на този душевен покой и на новото си светоусещане.
След малко излязох и тръгнах по Крайбрежния. Беше тиха ясна нощ, вълните пълзяха едва чуто по брега, а заливът блестеше под звездите. Стигнах до Стантънови. В малката задна гостна светеше — мъждива светлина като от нощна лампа. Постоях една-две минути пред къщата, после отворих пътната врата и тръгнах по пътеката.
Стъклената врата на верандата беше заключена. Но вратата между верандата и вестибюла стоеше отворена и на пода на вестибюла се виждаше правоъгълник светлина, която падаше през отворената врата на малката гостна.
Почуках.
След миг Ан Стантън се появи на светлия правоъгълник във вестибюла.
— Кой е? — извика.
— Аз съм.
Тя тръгна през вестибюла и верандата към мен. След секунда в мрачината зад стъклото се очерта тънката й, облечена в бяло фигура. Понечих да й кажа добър вечер, но се отказах. А и тя не продума, докато отключваше. После вратата се отвори и аз влязох.
Едва прекрачил прага, усетих дъха на обичайния й парфюм и някаква студена ръка ме сграбчи за сърцето.
— Не се надявах да ми отвориш — казах аз с намерение това да прозвучи като шега и се мъчех да видя лицето й в мрачината. Но виждах само бледите му очертания и блясъка на очите.
— Как няма да ти отворя? — отвърна тя.
— Просто не бях сигурен — рекох и направих опит да се засмея.
— Защо?
— Поради поведението ми напоследък.
Отидохме до пейката-люлка на верандата и седнахме. Синджирите изскърцаха, но ние седяхме така неподвижни, че люлката не помръдваше.
— Какво толкова си направил? — попита тя.
Бръкнах за цигара, напипах една и я запалих. Угасих клечката, без да погледна Ан в лицето.
— Какво съм направил ли? — повторих въпроса й. — Работата е там, че нищо не съм направил. Не отговорих на писмото ти.
— Не е толкова страшно — каза. После добави замислено, сякаш на себе си: — Това бе толкова отдавна.
— Да, толкова отдавна, преди шест-седем месеца. И аз не само не ти отговорих, а нещо по-лошо — не го прочетох дори. Оставих го да седи на бюрото ми неразпечатано.
Тя не каза нищо. Аз смучех цигарата и чаках някакъв отговор, но тя мълчеше.
— То се получи в никакво време — казах накрая. — Получи се тогава, когато всичко на този свят — дори Ан Стантън — ми беше безразлично, всичко ми беше все едно. Нали ме разбираш?
— Да — отвърна тя.
— Дявол разбираш.
— Може би разбирам — каза тихо Ан.
— Да, но не съвсем. С мен беше много различно.
— Може би.
— Във всеки случай бях точно в такова състояние, всичко и всички ми бяха безразлични. Не ми беше мъчно за никого. Дори за мене самия.
— Аз не съм искала да ме жалиш — сопна се тя. — Нито в писмото, нито другояче.
— Да — продумах бавно, — май че не си искала.
— Никога не съм искала от теб такова нещо.
— Зная — казах и млъкнах за секунда. После добавих: — Дойдох при теб, за да ти кажа, че сега се чувствувам съвсем различно. Трябваше да кажа някому това, да го кажа високо, за да се убедя, че е истина. То е истина, разбира се.