Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
След малко се качих горе и се завъртях пред вратата на стаята на майка ми. Един-два пъти понечих да почукам и да вляза. Но реших, че дори да вляза, няма какво да й кажа. Какво да кажеш на човек, който е открил истината за себе си — била тя приятна или неприятна?
Слязох отново долу и застанал в градината между магнолиите и миртите, се замислих: като убих баща си, спасих душата на майка си. А може би бях спасил и неговата душа. И двамата бяха открили онова, което трябваше да знаят, за да бъдат спасени. После си помислих, че може би всяко нещо, което си заслужава да се знае, се заплаща с кръв и може би само по този начин може да се определи дали дадено нещо е заслужавало да се знае: ако е заплатено с кръв.
Майка ми замина на другия ден. Отиваше в Рено. Откарах я до гарата и подредих на перона всичките й красиви, подбрани по тон куфари, чанти, чантички и кутии за шапки. Денят беше горещ и ясен и ние стояхме на горещия грапав бетон, лишени от всякаква мисъл, както обикновено бива непосредствено преди раздялата на гарата.
Стояхме тъй и гледахме по посока на линията кога ще се покаже първото клъбце дим на трепкащия в маранята хоризонт отвъд върховете на боровете. Изведнаж майка ми проговори:
— Джек, искам да ти кажа нещо.
— Кажи.
— Оставям къщата на Тиъдър.
Останах така поразен, че не можах да кажа дума. Спомних си как през всичките тези години тя беше тъпкала къщата с мебели, сребърни и кристални сервизи, докато къщата се беше превърнала в музей, а майка ми — в манна небесна за антикварите от Нови Орлеан, Ню Йорк и Лондон. Пък аз си мислех, че никаква земна сила не може да я накара да се раздели с тези неща.
— Разбираш ли — побърза да ми обясни тя, изтълкувала погрешно мълчанието ми, — Тиъдър всъщност няма никаква вина, а знаеш, че той е луд за тази къща, за Крайбрежния и всичко останало. Освен това реших, че ти няма да я искаш. Къщата на Монти сега е твоя и аз си рекох, че ако изобщо решиш да останеш в Бърдънс Лендинг, ще предпочетеш нея, защото… защото…
— Защото той беше мой баща — довърших аз.
— Да — съгласи се спокойно тя. — Защото той беше твой баща. И аз реших.
— По дяволите — избухнах, — къщата си е твоя и можеш да правиш с нея каквото си искаш. Аз не я ща. Взема ли си следобед багажа, кракът ми няма да стъпи вече в нея. Тя не ми трябва, а и парите ти не ме интересуват. И те не са ми потрябвали. Винаги съм ти казвал това.
— Не са останали толкова, че да се тревожи човек за тях — каза. — Знаеш как живеехме през последните шест-седем години.
— Да не би да си останала без грош? — попитах. — Слушай, ако си фалирала, аз…
— Не съм фалирала — отвърна тя. — Имам колкото да живея. Ако се заселя на някое тихо място и харча разумно. Отначало си мислех да замина за Европа, но после…
— По-добре стой по-далеч от Европа — казах аз. — Там ще настъпи страшен ад, и то не след дълго.
— Вече и не мисля да отивам там. Ще се заселя в някое тихо скромно място. Но още не съм решила къде точно. Ще трябва да помисля.
— Помисли и не се безпокой за мен и за къщата. И бъди сигурна, че няма да стъпя в нея.
Няколко минути тя стоя, загледана на изток, по посока на линията, където все още не се показваше никакво облаче дим. После, сякаш подхванала моите думи, рече:
— Никога не биваше да стъпвам в тази къща. Но се ожених и дойдох тук. Той беше добър човек, ала аз трябваше да си остана там, където си бях. Не биваше да идвам тук.
Не можех нито да оспоря, нито да се съглася с тези думи, затова си замълчах.
А и самата тя очевидно претегляше своите „за“ и „против“, защото изведнъж вдигна глава, погледна ме право в очите и каза:
— Каквото било, било. Но сега аз вече зная.
И тя изопна стегнатите си рамене под стегнатия син ленен костюм и вдигна лице както някога — като много скъп подарък, който поднасяше на света, и нека само някой дръзне да не го приеме.
Да, сега тя знаеше. Застанала на нажежения бетон в този пек, тя сякаш размишляваше над това, което знаеше. Но се оказа, че е размишлявала над онова, което не знаеше. Защото след малко се обърна към мен с думите:
— Кажи ми само едно.
— Какво?
— Нещо, което много държа да зная, момчето ми.
— Какво е то?
— Когато… когато това се случи… когато ти отиде при Монти…