Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Така ние седяхме, а минутите се ронеха една след друга и падаха бавно около нас, както падат листата в неподвижния есенен въздух. После, след известно мълчание, тя се извини и излезе, а аз останах да гледам сам как се ронят листата.
След малко се върна с поднос, в който носеше кана изстуден чай, две чаши със стръкчета мента в тях и голям кейк. С това обикновено черпят гостите си в такава провинциална малка бяла къща — изстуден чай и кейк. Тя несъмнено беше направила кейка тази сутрин в моя чест.
Предстоеше ми да ям от кейка — все пак някакво занимание. Не се очаква да разговаряш с пълна уста.
Но в края на краищата заговори тя. На масата до нея стоеше кейкът — тя виждаше някой да яде от този кейк, за който беше сигурна, че е хубав, защото години наред в тази стая всяка неделя се събираха гости и ядяха кейк — всичко това може би я предразположи към разговор.
Тя каза:
— Знаете ли, че Том почина?
Каза това съвсем спокойно, от което и аз се успокоих.
— Да, — отвърнах, — зная.
Бях научил от вестниците още през февруари. Но не отидох на погребението. До гуша ми беше дошло от погребения. И не й писах. Не можех да й напиша хубаво съболезнователно писмо, а не вървеше да й пратя поздравително писмо.
— От пневмония — обясни тя.
Спомних си думите на Адъм, че при такива случаи най-често се умира от пневмония.
— Умря много бързо — продължи, — за три дни.
— Да — откликнах аз.
След кратко мълчание тя каза:
— Примирих се вече. С всичко се примирих, Джек. Идва време, когато ти се струва, че ако ти се случи още едно нещастие, няма да можеш да го понесеш, но нещастието идва и се оказва, че успяваш да го понесеш. С всичко съм се примирила вече, с божия помощ.
Не отвърнах нищо.
— И след като се бях примирила, бог ми изпрати дар, за който си заслужава да се живее.
Измънках нещо.
Тя стана изведнаж и аз взех това за знак, че е време да си вървя, надигнах се бавно и понечих да се сбогувам. Горях от нетърпение да си тръгна. Съжалявах, че изобщо бях дошъл. Но тя ме хвана за ръката и каза:
— Искам да ви покажа нещо. — И тръгна към вратата. — Елате с мен.
Последвах я в малкото антре и оттам — в задната стая. Тя прекоси припряно стаята. До прозореца имаше детско креватче, което в първия миг не забелязах, а в него — бебе.
Тя застана до креватчето и ме погледна в същия миг, в който аз разбрах какво има в него. Предполагам, че лицето ми е представлявало доста интересна гледка. Тя каза:
— Това е детенцето на Том. Моето внуче. Синът на Том.
Навела се над креватчето, тя докосна бебето тук-таме, както обикновено правят жените. После го вдигна, като подпираше главата му с една ръка. Взе да го подрусва лекичко и го гледаше право в лицето. Бебето се прозина, очите му се събраха към носа, после се раздалечиха, а след това друсането предизвика на лицето му розова, беззъба усмивка — като на реклама. Изражението на Луси беше точно такова, каквото можеше да се очаква, и казваше всичко, каквото имаше да се каже по въпроса.
Тя заобиколи креватчето и ми поднесе бебето да го видя.
— Много хубаво бебе — казах и както се полага в такива случаи, подадох на бебето показалец, за да се хване за мен.
— Прилича на Том — каза тя. — Нали?
Но преди да измисля отговор, който да не бъде съвсем нагла лъжа, тя продължи:
— Разбира се, глупаво е да ви питам за това. Вие няма как да знаете. Аз исках да кажа, че прилича на Том, когато беше малък. — Тя млъкна, за да се полюбува пак на бебето. — Прилича на Том — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на мен. После ме погледна право в очите. — Сигурна съм, че това е негово дете — разпали се тя. — Не може да не е негово, толкова прилича на него.
Огледах внимателно детето и кимнах.
— Да, има прилика — съгласих се.
— Като си помисля само, че беше време, когато си виках: „Боже, дано да не е на Том. Не може да бъде на Том.“
Бебето се размърда в ръцете й. То беше здраво, наистина хубаво бебе. Тя го подрусна одобрително и пак се обърна към мен.
— А после се молех богу дано се окаже на Том — продължи. — Сега съм сигурна, че е негово.