Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
„Всичко най-хубаво“, му пожелах аз, но знаех какво хубаво го чакаше. Някоя сутрин ще прочета във вестника, че някой си Робърт, (дали пък не беше Роджър?) О’Шийн е загинал при автомобилна катастрофа. Или е бил убит от неизвестни лица в колата, спряна в сянката на игралния вертеп „Иди-дойди“, собственост на неговия работодател. Или че същата утрин се е качил сам на ешафода поради това, че се е оказал по-бърз от полицая на име… Мърфи, разбира се. А може би всичко това е твърде романтично. Може би той ще живее цяла вечност и ще надживее всички, само че ще грохне (я от алкохол, я от наркотици или просто от годините) и когато сивият зимен дъжд залива високите прозорци на обществената библиотека, ще седи ден след ден в читалнята — съсухрено плешиво старче с омазнени оръфани дрехи, наведено над илюстровано списание.
И тъй, аз може би не направих никакво благодеяние на Захарчо, като премълчах за Тайни Дъфи и не му дадох възможност да удари право в целта и да завърши земния си път като куршум. Може би лиших Захарчо от единственото, което той бе заслужил в живота си и което бе неговата истинска същност, и сега животът му, както и да върви, ще бъде празен и случаен, миризлив кислоч като този, който намираме в полупразната бутилка мляко, забравена в хладилника, когато сме излезли в лятна отпуска.
Останах в коридора, след като Захарчо си отиде, и вдишвах миризмата на стара хартия и дезинфекционен препарат. После се върнах в читалнята, седнах и разгърнах едно илюстровано списание.
Когато срещнах Захарчо в библиотеката, беше февруари. Продължих предишния си начин на живот, загърнат като в одеяло в безцелието и безличието. Но все пак имаше известна промяна — ако не в начина ми на живот, то поне в съзнанието ми. И в края на краищата след няколко месеца, за да бъда по-точен — през май, промяната, настъпила в съзнанието ми след срещата със Захарчо, ме накара да отида да видя Луси Старк. Във всеки случай сега си давам сметка, че именно тази промяна е била причина за посещението.
Обадих се по телефона във фермата, където Луси все още живееше. Доколкото можех да съдя по гласа й, тя беше добре. И ме покани на гости.
Така отново се озовах в гостната, в малката бяла къща, сред резбованата орехова мебел с червен плюш и килима на цветя. В тази стая отдавна нищо не се бе променило и нямаше изгледи да се промени скоро. Но у Луси имаше известна промяна. Беше понапълняла и белите коси вече личаха. Сега тя се доближаваше по вид до жената, на която бях оприличил къщата при първото ми идване: почтена жена на средна възраст, със сива карирана рокля, с бели чорапи и черни обувки, седнала на люлеещ се стол пред вратата и скръстила ръце на корема, за да си отдъхне, защото е свършила дневната си работа, а мъжете са още на полето и е рано да мисли за вечеря или за вечерното доене. Луси още не се покриваше напълно с тази жена, но след шест-седем години съвсем щеше да заприлича на нея.
Седях отново в стаята и ту гледах Луси, ту цветята на килима, а нейният поглед блуждаеше из гостната с онова разсеяно изражение, с което добрата къщовница се оглежда, за да хване на местопрестъплението някоя прашинка. Почти през цялото време разговаряхме, но разговорът беше напрегнат, тегав и съвсем празен.
Запознаваш се с някого на плажа по време на отпуската и двамата прекарвате чудесно. Или на прием, докато чашите звънтят и някой блъска на пианото, завързваш в някое ъгълче разговор с непознат човек, чийто ум сякаш наточва и изостря твоя собствен, и пред вас се разкрива чудесна перспектива от нови идеи. Или имаш с някого силно и мъчително преживяване и откриваш дълбоко вътрешно родство с него. След това си сигурен, че когато се срещнете отново, веселият приятел ще те развесели пак, непознатият с бляскавия ум ще извади твоя ум от вцепенението, отзивчивият приятел ще те утеши с предишното вътрешно родство. Но почти винаги става нещо с веселостта, бляскавия ум и с вътрешното родство. Спомняш си отделни думи от езика, на който сте разговаряли, но си забравил граматиката. Спомняш си стъпките на танца, оркестърът вече не свири. И това е.