![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
— Има други пътеки… — прошепна Камарис.
Джосуа го изгледа вторачено, но преди да разбере дали това е поредният му брътвеж за пеещи мечове или нещо, което би било от полза, на входа на шатрата изникна нов силует, съпътстван от ледения порив на вятъра и няколко снежинки.
— Моите извинения, принц Джосуа. — Беше Слудиг, с ризница и шлем. — Той кимна на Исгримнур. — Милорд.
— Какво има?
— Препуснахме до другия край на Свертклиф, както поискахте. На разузнаване.
— И намерихте ли нещо? — изправи се Джосуа със съсредоточен израз.
— Не намерихме, но чухме нещо. — Слудиг беше явно изтощен от продължително препускане. — Звуци от рогове в далечината. От север.
— От север? На какво разстояние?
— Трудно ми е да кажа, принц Джосуа. — Слудиг разпери ръце, сякаш можеше да намери думите с докосване. — Никога не съм чувал такива рогове. Но бяха много слаби.
— Благодаря ти, Слудиг. Има ли караул на Свертклиф?
— От отсамната страна, ваше височество, извън видимостта на двореца.
— Не ме интересува дали някой ще ги види — отвърна принцът. — По-загрижен съм кой би могъл да тръгне срещу нас от север. Ако ти и хората ти сте уморени, помоли Хотвиг да вземе от своите и да препусне към полите на Алдхеорте. Кажи им да се върнат веднага, щом забележат нещо да се движи насам.
— Слушам, принц Джосуа.
Слудиг излезе.
Джосуа се обърна към Исгримнур.
— Какво мислиш? Дали Кралят на бурите ще разиграе същата партия като в Наглимунд?
— Може би. Но там имаше стени. Тук пред нас има само открита земя, а зад нас е само Кинслах.
— Да, но тук имаме няколко хиляди мъже. И никакви деца, за които да се тревожим. Ако основният съюзник на брат ми се надява, че сме трошлив орех като преди, ще остане разочарован.
Исгримнур погледна ожесточения принц, а след това и Камарис, който беше стиснал главата си с ръце и гледаше вторачено масата.
„Дали е прав Джосуа? Или сме последният неразплетен възел от империята на Джон и само чакаме някой да го дръпне и да скъса последната нишка?“
— Мисля, че е най-добре да отидем да поговорим с някои от капитаните. — Херцогът се изправи и вдигна ръце пред огъня, за да посъбере малко топлинка. — По-добре да им кажем, че нещо идва насам, отколкото да го научават от слухове. — Той изсумтя раздразнено. — Уф, изобщо не ни остава време за сън.
Мириамел не откъсваше поглед от Кадрах. Тя, която го беше чувала толкова пъти да лъже, не можеше да се освободи от чувството, че ужасяващата му категоричност този път е самата истина.
„Или истината, каквато я вижда той“, опита се да се успокои тя.
Погледна Бинабик, който беше присвил съсредоточено очи, и отново премести поглед върху посърналото лице на Кадрах.
— Обречени? Имаш предвид някаква друга опасност освен тази, пред която сме изправени?
Той я погледна в очите.
— Безнадеждно обречени. И аз изиграх немалка роля за това.
— Какво искаш да кажеш? — попита настоятелно Бинабик.
Дуорът Юис-фидри нямаше особено желание да присъства на объркания и потискащ разговор и седеше встрани с потрепващи пръсти.
— Това, което казвам, троле, е, че цялата тази наша суетня из пещерите не значи почти нищо. Дали ще се спасим от Белите лисици отвън, дали принц Джосуа ще срути стените, дали сам Бог ще размята светкавици от Небето и ще превърне Елиас в пепел… няма никакво значение.
Мириамел усети стомахът й да се свива от убедителния му тон.
— Обясни.
Измъченото лице на монаха се сгърчи.
— Милостиви Ейдон! Всичко, което си мислила за мен, Мириамел, е истина. Всичко. — По бузата му потече сълза. — Бог да ми е на помощ — макар че не го заслужавам, — извършил съм толкова отвратителни неща…
— Проклет да си, Кадрах, ще обясниш ли най-после!?
Избухването й като че ли беше свръх силите на Юис-фидри. Той се надигна и се отдалечи припряно към шепнещите в дъното на пещерата дуори.
Кадрах изтри очите и носа си с мръсния си ръкав.
— Вече ти казах, че Приратес ме залови — обърна се той към Мириамел.
— Каза ми.
Тя на свой ред го беше разказала на Бинабик и останалите в Сесуад'ра, така че нямаше нужда сега да го повтаря.
— Казах ти, че след като предадох книжарите, Приратес ме изхвърли, мислейки, че съм умрял.
Тя кимна.
— Това не беше вярно — или поне не се случи тогава. — Той си пое дъх. — Накара ме да шпионирам Моргенес и други, които познавах от времето, когато бях Носител на свитъка.