Драконите на сломеното слънце [bg]

— Човеците нямат нито храна, нито снаряжение — продължи той. — Нито пък начин да се сдобият с такива. Чувстват се изолирани. Знаят, че сега няма да успеят да превземат Силваност. Със сигурност обаче, ако не друго, то поне ще се опитат да се изтеглят към границата.

— Знаят, че ще пресечем пътя им, веднага щом опитат нещо такова — каза генералът. — И все пак имате право, Ваше величество, не могат да се крият вечно. Рано или късно ще изпълзят на открито и ще ги заловим. Просто ми се иска да знаех — добави повече на себе си, отколкото на останалите, — какво ли са намислили. Понеже съм сигурен, че в действията им имаше замисъл, както съм сигурен, че сега съм тук пред вас.

Офицерите започнаха да подхвърлят различни теории: човеците са се изплашили и сега са пръснати без никаква връзка помежду си; човеците са се спуснали под земята с надеждата да открият тунели, които да ги отведат обратно в северна посока и така нататък, и така нататък. Всяка теория намираше своите противници, докато не се увлякоха в спор, който постепенно започна да уморява Силваношей. Той рязко им обърна гръб и тръгна в нощта.

— Само един знае истината — каза си той. — И тя ще проговори. Тя ще говори с мен.

Младежът нарочно се насочи към палатката й, минавайки покрай лагерните огньове, край които елфите седяха неутешими и си припомняха битката. Войниците изпитваха огорчение и раздразнение от неуспеха си да унищожат омразните нашественици. Кълняха се, че щом слънцето изгрее, ще преобърнат всеки камък, додето не открият страхливите човеци, побягнали точно когато поражението им щеше да бъде пълно.

Силван откри, че очевидно не само той се интересуваше от пленницата. Стражът пред входа на палатката й тъкмо пропускаше Глокъс на влизане. Младежът вече се канеше да пристъпи на светло и да спре съветника, когато осъзна, че Глокъс не го е забелязал.

Внезапно в него се пробуди интерес към онова, което регентът щеше да я попита. Той заобиколи откъм гърба на затворническата палатка. Нощта бе мрачна. Никъде не се виждаше пазач. Силван пропълзя близо до платнището, като внимаваше да не вдига шум. Затаи дори дъха си.

Единствената свещ на пода пробуждаше към живот два тъмни силуета — този на момичето, с гладката й глава и дълга, грациозна шия, и на елфа — висок, изправен, с бяла мантия, която светлината правеше черна. Двамата останаха задълго вгледани един в друг, след което сянката на Глокъс внезапно се отдръпна. Отскочи назад, макар момичето да не му бе сторило нищо. Нито помръдна, нито вдигна ръка или каза дума.

— Коя си ти? — попита той, а в гласа му се четеше страх.

— Наричат ме Мина — отговори тя.

— Аз съм…

— Не е нужно да ми казваш. Зная името ти.

— Но откъде? — попита изумено съветникът. — Не би могла да го знаеш. Никога досега не си ме виждала.