Драконите на сломеното слънце [bg]

Мина продължаваше да седи спокойно на сламеника. Не се задъхваше. Не се давеше. Продължаваше да диша нормално.

Глокъс прекрати напева. Той се взря удивено в нея.

— Ти ми се противопоставяш! Как?

— Магията ти няма ефект върху мен — сви рамене тя. Оковите й иззвъняха като сребърни звънчета. Тя вдигна очи към него. — Познавам те. Зная истината.

Съветникът мълчаливо я загледа и макар Силван да виждаше единствено сянката му, усещаше, че чародеят е разгневен, но и уплашен.

Глокъс се обърна и бързо напусна палатката.

Разтревожен и едновременно с това очарован, младият крал заобиколи отпред. Почака в мрака, докато Глокъс най-сетне не се скри в палатката на генерал Конал, след което приближи до стражите.

— Искам да говоря с пленницата — каза на единия.

— Да, Ваше величество. — Пазачът се поклони и понечи да го придружи.

— Сам — каза Силван. — Можеш да останеш навън.

Пазачът не помръдна.

— Не ме грози опасност. Та тя е окована! Отиди да хапнеш нещо. Ще поема смяната ти.

— Ваше величество, имам заповеди да…

— Отменям ги! — извика младежът, мислейки колко ли жалка е фигурката му в очите с цвят на кехлибар. — Тръгвай. И вземи другия от твоята смяна заедно с теб.

Стражът се поколеба още един миг, ала кралят му бе дал пряко нареждане. Не смееше да прояви неподчинение.

Двамата пазачи се отдалечиха по посока на лагерните огньове. Силван влезе в палатката. Застана, вгледан в своята затворница. Стоеше, заключен в очите й, чувствайки топлината и чистотата край себе си.

— Исках да зная… дали… дали се отнасят добре с теб…

„Ама че глупости говоря!“ — помисли си, още докато думите неуверено напускаха устата му.

— Благодаря ти, Силваношей Каладон — каза момичето. — Не се нуждая от нищо. Сега съм в ръцете на моя Бог.

— Знаеш кой съм? — поинтересува се младежът.

— Разбира се. Ти си Силваношей, син на Алхана Звезден Бриз, дъщеря на Лорак Каладон и на Портиос от Дома на Солостаран.

— А ти си…?

— Мина.

— Просто Мина?

Тя отново сви рамене. Оковите още веднъж прозвънтяха.

— Просто Мина.

Кехлибарът започваше да се втвърдява около него. Усети, че въздухът вече не му достига, сякаш сам беше онзи, който се задушаваше вследствие от заклинанието на Глокъс. Той се приближи и клекна редом с нея, за да се вгледа по-добре в прекрасните очи.

— Спомена твоя бог. Бих искал да те попитам нещо. Щом Рицарите на Нерака го следват, значи е зъл бог. Защо някой толкова млад и толкова красив като теб, би следвал пътеките на мрака?

Мина му се усмихна по такъв начин, сякаш виждаше пред себе си слепец или слабоумен.

— Няма добро и зло. Няма светлина и няма мрак. Има само едно. Една истина. Всичко друго е лъжа.