Драконите на сломеното слънце [bg]

— Лека нощ, генерале — произнесе студено младият крал. — Поздравявам ви за днешната победа. — С това Силван се накани да влезе в палатката си.

— Съветвам Негово величество направо да си ляга — предупреди го Конал. — Утре трябва да сте отпочинали. За да ръководите екзекуцията.

— Какво? — възкликна младежът. Наложи се да се хване за едно от подпорните въжета. — Каква екзекуция? Чия?

— Утре по обяд, щом великото слънце се издигне високо, за да бъде свидетел на делото ни, ще екзекутираме жената — отговори генералът. Докато говореше, не го погледна. Вместо това се взираше в нощта. — Глокъс лично го препоръча, и поне в това съм съгласен с него.

— Глокъс! — повтори Силван.

Припомни си съветника в палатката й, спомни си и страха, който бе доловил в него. Мина щеше да му каже нещо за Глокъс, когато ги бяха прекъснали.

— Не можете да я убиете! — каза твърдо той. — И няма да го направите. Забранявам.

— Страхувам се, Ваше величество, че нямате думата по този въпрос — рече Конал. — Водачите на Дома бяха уведомени за настоящата ситуация. Резултатът от гласуването е единодушен.

— Как ще бъде умъртвена тя? — попита Силван.

Генералът положи приятелска десница на рамото му:

— Зная, че за вас това е тежка задача, Ваше величество. Не е необходимо да оставате до самия край. Просто излезте и произнесете няколко думи, след което можете да се оттеглите в палатката си.

— Отговори ми, проклет да си! — изкрещя кралят, като отблъсна ръката му.

Лицето на Конал се вкамени.

— Жената ще бъде отведена на полето, което е напоено с кръвта ни. Ще бъде завързана за стълб. Ще изберем седмина от най-добрите си стрелци с лък. Когато слънцето изгрее директно над главата й и сянката й вече не се вижда, стрелите ще я пронижат.

Силван вече не виждаше лицето на генерала — толкова заслепяваща бе яростта му в този миг. Той стисна юмруци, додето ноктите му не издълбаха кървави резки в плътта. Болката му помогна да изрече малко по-уверено:

— Защо Глокъс иска тя да умре?

— Доводите му са разумни. Докато водачката им е жива, човеците ще останат наблизо, с желанието да я спасят. Екзекуцията ще сложи край на всичките им надежди и ще ги деморализира. Така ще можем да ги открием и унищожим още по-лесно.

Младежът усети как му се повдига. Боеше се, че съвсем скоро ще повърне, така че побърза да приведе последния аргумент, с който разполагаше:

— Ние, елфите, почитаме живота. И никой наш закон не позволява да го отнемаме, независимо колко ужасно престъпление е извършил някой. Вярно е, че между нас съществуват и наемни убийци, но те винаги остават извън закона.