![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Благодари ви за помощта към семейството му — мисли, че вие сте добра жена, и сте му скъпа като негова снаха — казва, че… — Мюлер разви плата с треперещи ръце и Грей замълча.
Отворих уста, но не издадох звук. Сигурно съм направила някакво неволно движение, защото платът внезапно се плъзна към земята и от него се изсипа прошарена коса с малко сребърно украшение, което още бе закачено за нея. Вътре имаше и кожена кесия, пера от кълвач, покрити с кръв.
Мюлер още говореше и Грей се опитваше да превежда, но аз едва съзнавах думите им. В ушите ми отекваха думи, които бях чула преди година, покрай потока, с тихия глас на Габриел, която превеждаше на Наяуене.
Нейното име означаваше „Ако е речено; ще стане“. Беше се случило и единствената утеха, която ми оставаше, бяха нейните думи: „Тя казва, че не бива да се тревожите; болестта е изпратена от боговете. Няма да е по ваша вина.“
29.
Костници
Джейми усети дима много преди да види селото. Уили забеляза сковаването му, напрегна се на седлото и се озърна притеснено.
— Какво? — прошепна момчето. — Какво има?
— Не знам. — Говореше тихо, макар да нямаше признаци, че някой може да ги чуе. Слезе от коня си и подаде юздите на Уили, после кимна към покритата с лози скала, чието подножие беше затулено от храсти.
— Заведи конете зад скалата, момче — каза той. — Там има еленска пътека, която води към една смърчова горичка. Навлез дълбоко сред дърветата и ме чакай. — Поколеба се, не искаше да плаши момчето, но нямаше как.
— Ако не се върна до мръкнало, веднага тръгвай. Не чакай до сутринта; върни се до малкия поток, който наскоро прекосихме, завий вляво и го следвай до един водопад — ще го чуеш дори в тъмното. Зад водопада има малка пещера; индианците я използват, когато ловуват.
Около сините ириси на момчето се появиха бели кръгчета. Джейми стисна здраво крака му, точно над коляното, за да го накара да запомни всичко, и усети тръпката, която мина през дългия мускул на бедрото.
— Стой там до сутринта и, ако не дойда при теб дотогава, върви у дома. Цялата сутрин слънцето да ти е отляво, а следобед да е от дясната ти страна. След два дни остави коня да води; ще си достатъчно близо до дома, за да намери пътя.
Пое дълбоко дъх, питаше се какво още да му каже, но нямаше какво.
— Сега върви, момче. — Усмихна му се успокояващо, плесна коня по задницата, за да го подкара и се обърна към миризмата на изгоряло.
Това не беше обичайната миризма на огньовете в селото; не беше дори като на големите ритуални огньове, за които Иън му бе казал — когато изгаряха цели дървета в яма в центъра на селото. Иън твърдеше, че са големи като на Белтейн, а Джейми познаваше пукането и размерите на такъв пламък. Този беше много по-голям.
Много предпазливо описа широк кръг и накрая стигна до малък хълм, от който знаеше, че може да види селото. Още щом излезе от гората обаче, го видя. Кълбета сив дим се издигаха от черните останки на всяка дълга колиба на селото.
Дебела, кафеникава плащаница от дим висеше над гората, докъдето поглед стигаше. Той си пое рязко дъх и се закашля, после бързо покри с наметалото носа и устата си и се прекръсти с другата ръка. И преди бе усещал миризмата на изгоряла плът и внезапно го обля студена пот при спомена за погребалните клади на Калоден.
Душата му посърна от опустошението долу, но той се взираше внимателно. Присвиваше очи през жилещата мъгла за някаква следа от живот сред руините. Нищо не помръдваше, освен димът. Духовете му се плъзгаха тихи, носени от вятъра през почернелите къщи. Дали беше дело на чероки или на крийк, които са дошли от юг? Или някое от оцелелите племена алгонкин на север, нантикок или тутелое?
Порив на вятъра запрати в лицето му смрад на изгоряла плът. Наведе се и повърна, опитваше да се отърве от мисълта за изгорените чифлици и избитите семейства. Когато се изправи, обърса уста с ръкава си и чу куче да лае в далечината.
Обърна се и тръгна бързо по хълма към звука. Сърцето му биеше бързо. Нападателите не биха довели кучета. Ако имаше оцелели от касапницата, кучето щеше да е при тях.
Той все пак вървеше възможно най-тихо, не смееше да извика. Огънят гореше по-малко от ден; половината стени още стояха. Онзи, който го бе запалил, беше все още наблизо, без съмнение.
Кучето го посрещна; голям жълт пес, който принадлежеше на един приятел на Иън, Онакара. Извън обичайната си територия кучето не излая, нито се спусна към него. Стоеше в сянката на един бор с присвити уши и ръмжеше тихо. Той тръгна бавно към него, като му подаде свития си юмрук.