Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Настъпи внезапна тишина. Ричард седна изправен, подпрян на ръце зад гърба си.
От ръба на каменната стена бавно се повдигна лъскава метална повърхност. Изду се, издигайки се невъзможно над ръба на кладенеца, сякаш вода, вдигнала се във въздуха, само дето не беше вода. Гладката повърхност отразяваше всичко наоколо като лъсната ризница, изкривяваше образите при движението си.
Приличаше на мърдащ живак.
Повърхността продължи да се издига нагоре, издължи се, сякаш свързана с шия с тялото си в кладенеца, оформи се женско лице. Ричард трябваше да си напомни да си поеме дъх. Сега разбираше защо Коло бе говорил за Плъзгата в женски род.
Лицето най-сетне го забеляза на пода. Приличаше на полирана сребърна статуя — само дето се движеше.
— Господарю — каза тя с призрачен глас, който отекна в стаята. Устните й не се помръднаха, но сякаш се усмихна доволно. Сребърното лице се изкриви в любопитна гримаса. — Ти ме извика? Искаш да пътуваш?
Ричард скочи на крака.
— Да. Да пътувам. Искам да пътувам.
Милата усмивка се върна.
— Тогава да вървим. Ще пътуваме.
Ричард обърса праха от дланите си в ризата.
— Как? Как ще… пътуваме?
Сребърните вежди се повдигнаха.
— Не си пътувал преди?
Ричард поклати глава.
— Не. Но сега ми се налага. Трябва да стигна до Стария свят.
— О! Често съм ходила там. Ела и ще пътуваме.
Ричард се поколеба.
— Какво да правя? Какво трябва да правя?
Оформи се ръка, която се плъзна към ръба на стената.
— Ела при мен — каза гласът и се отрази в стаята. — Ще те заведа.
— Дълго ли е пътуването?
— Дълго? От тук до там. Толкова дълго. Аз съм достатъчно дълга. Била съм там.
— Искам да кажа… часове? Дни? Седмици?
Тя явно не разбираше.
— Другите пътници никога не са ме питали.
— Тогава сигурно не е много дълго. Коло също не споменава време.
Дневникът понякога звучеше объркващо, защото Коло никога не обясняваше какво ниво на познание е нормално за околните му. Не се опитваше да поучава, нито да предава информация.
— Коло?
Ричард посочи скелета.
— Не му знам името. Наричам го Коло.
Лицето се протегна над кладенеца да погледне на пода.
— Не си спомням да съм го виждала.
— Е, мъртъв е. Преди не е изглеждал така. — Ричард реши, че е по-добре да не обяснява кой е Коло, за да не би тя да си спомни и да се развълнува. Не му трябваха чувства, трябваше да стигне до Калан.
— Бързам. Ще съм ти благодарен, ако тръгнем незабавно.
— Приближи се, за да преценя дали можеш да пътуваш.
Ричард се приближи до стената и се изправи неподвижен, докато живачната ръка се протегна да го докосне по челото. Той се дръпна. Беше топла. Бе очаквал да е студена. Тя се плъзна по лицето му.
— Можеш да пътуваш — каза Плъзгата. — Имаш и двете необходими страни. Но ако си така, ще умреш.
— Какво искаш да кажеш с това „така“?
Живачната ръка се наведе край него и посочи меча, но гледаше да не се приближава много до него.
— Този магически предмет е несъвместим с живота в Плъзгата. С такава магия в мен ще загине всеки живот вътре в мен.
— Искаш да кажеш, че трябва да го оставя тук?
— Ако искаш да пътуваш, трябва да го оставиш, иначе ще умреш.
На Ричард определено не му хареса идеята да се раздели с меча си и да го остави неохраняван. Особено след като вече знаеше, че по време на направата му са загинали хора, които са имали семейства. Измъкна ремъка през главата си и се загледа в ножницата в ръцете си. Хвърли поглед през рамо на сбърза, който го наблюдаваше. Можеше да помоли приятеля си да му го пази.
Не. Не бива да моли никого да поеме отговорността да пази нещо толкова опасно и коварно. Мечът на истината беше негова отговорност и на никого другиго.
Ричард измъкна меча от ножницата, характерният метален звук отекна в стаята и бавно затихна. Яростта на магията не затихна. Продължи да пулсира в тялото му.
Вдигна острието и огледа силуета му. Усети как релефната дума Истина на дръжката се врязва в дланта му. Какво да направи? Трябва да отиде при Калан. Трябва да направи така, че мечът да е в безопасност, докато го няма.
Хрумна му, неволята му подсказа.
Обърна меча надолу, стиснал дръжката с две ръце. С вик, подклаждан от яростта на магията, го стрелна надолу.
Докато го врязваше до дръжката в огромен каменен блок, във въздуха се вдигнаха искри и каменни отломки. Щом вдигна ръце, все още усещаше магията да го изпълва. Дори без оръжието магията бе останала с него. Той беше истинският Търсач.