Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Благодаря ти, Плъзга.
— Ние сме там, закъдето пожела да пътуваш — каза тя и гласът й отекна в нощния въздух.
— Ще бъдеш ли… тук, когато пожелая да пътувам отново?
— Ако съм будна, винаги съм готова да пътувам.
— Кога спиш?
— Когато ти ми заповядаш, Господарю.
Ричард кимна, не съвсем сигурен на какво. Вгледа се в нощта и слезе от стената на кладенеца. Познаваше това място не по пейзажа, а по усещането. Намираше се в Блатистите гори, макар и някъде много по-дълбоко навътре, отколкото бе попадал преди. Каменната постройка не му беше позната. По звездите се ориентира накъде се пада Танимура.
Наоколо се тълпяха сбързове. Мнозина го посрещаха с „Добре дошъл, братко по кожа“. На разминаване тупваха триострите си ножове в неговия и се чуваше звън.
— Нека твоят ябри скоро запее, братко по кожа — казваше всеки при удара.
Ричард не знаеше какво да отговори и затова промърморваше по едно „Благодаря“.
Докато сбързовете се изнизваха покрай него към Плъзгата, удряйки неговия ябри, звукът отекваше все по-задълго с всеки следващ път, приятният му трепет затопляше цялата му ръка. Прииждаха нови и нови сбързове и Ричард съзнателно се обръщаше във всички посоки, за да им позволи да ударят своите ябри в неговия.
Вгледа се в изгряващата луна и прецени разположението на звездите. Беше ранна вечер, западното небе все още не бе напълно почерняло. Напусна Ейдиндрил посред нощ. Значи не е същата нощ. Прекарал е почти цял ден в Плъзгата.
Освен ако не са два дни. Или три. Или месец, или дори година. Нямаше как да прецени. Знаеше само, че е било най-малко ден. Луната беше същата по големина. Може би е било само ден.
Спря, за да даде възможност на поредния сбърз да го поздрави с потупване по ябри. Отзад сбързовете влизаха в Плъзгата. Беше се образувала дълга опашка, всеки си чакаше реда. Бяха нужни само секунди, докато следващият скочи на стената на кладенеца и потъне в живачната маса.
Вече не усещаше затоплящото чувство от ябри в тялото си. Усмихна се на нежното жужене, меката мелодия, тъй прекрасна в ушите му, като балсам по тялото му.
Изпита смущаващото чувство, че някъде го очакват, и радостната песен секна.
Спря един сбърз.
— Къде има нужда от мен?
Сбързът посочи със своя ябри.
— Тя ще те отведе. Тя знае пътя.
Ричард се запъти в посоката, която му показа сбързът. В мрака край срутената стена го чакаше фигура. Песента на ябри го тласкаше напред, следваше нуждата.
Фигурата не беше на сбърз, а на жена. На лунната светлина му се стори, че я познава.
— Добър вечер, Ричард!
Той отстъпи назад.
— Мериса!
Тя му се усмихна свойски.
— Как е моят ученик? Доста време мина. Надявам се, че си добре и че ябри пее за теб.
— Д-да — заекна той. — Пее и ме изпълва чувството за нужда.
— Кралицата.
— Да! Кралицата. Тя има нужда от мен.
— Готов ли си да й помогнеш? Да я освободиш?
След като Ричард кимна, тя се обърна и го поведе към руините. Два сбърза ги последваха. Минаха през потрошените порти. През обраслите дупки в стените се прокрадваше лунна светлина. От един момент нататък стените станаха по-здрави, светлината вече не се виждаше. Мериса запали пламък в дланта си и продължиха. Ричард я последва по стълбите, виещи се нагоре в руините, по коридорите, в които сякаш не бе стъпвал човешки крак от хиляди години.
Влязоха в просторна зала и пламъкът в дланта й се оказа безсилен да се пребори с тъмнината. Тя го плъзна към факлите по стените и помещението се изпълни с трептяща светлина. От стените горе висяха отдавна мъртви, потънали в паяжини балкони. В пода бе вкопан облицован с плочки басейн. Някога бели, плочките бяха потъмнели от петна и мръсотия, мътната вода бе блатиста и кална. Сводестият таван бе отворен по средата, над отвора се издигаха високи кули.
Сбързовете застанаха от двете страни на Ричард. Удариха своите ябри в неговия. Сладката песен резонира в центъра на покоя вътре в него.
— Тук живее кралицата — каза единият сбърз. — Можем да идваме при нея. Когато се родят малките, напускат, но не и тя.
— Защо? — попита Ричард.
Другият сбърз пристъпи напред и посочи с лапа. Тя се допря до нещо невидимо и се появи меката светлина на заоблен щит. Искрящата повърхност пасваше идеално под свода на помещението, но нямаше дупка отгоре. Сбързът дръпна лапата си и щитът отново стана невидим.
— Времето на старата кралица изтича, най-сетне тя умира. Всички сме яли от плътта й и от последните й малки се появи новата кралица. Новата кралица ни пее чрез ябри и ни нашепва, че е богата на малки. Време е новата кралица да се премести и да създаде новата ни колония.