Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Още една крачка.
— Гледай ме в очите, когато ти говоря!
Още една. Един юмрук сграбчи косата й и отметна главата й назад. Беше достатъчно близо, но в ръцете на Вирна се вряза болката, не можеше да ги повдигне. О, скъпи Създателю, не й позволявай да започне от ръцете ми. Нека този път са краката. Имам нужда от ръцете си.
Вместо в краката пронизващата болка се вряза в ръцете й. С всичка сила се опита да вдигне ръката с дакрата. Не помръдна. Пръстите й бяха безсилни.
Колкото и да се напъваше, пръстите й се отпуснаха в спазми и дакрата падна.
— Моля те — проплака тя, — не започвай с краката ми. Умолявам те, не с краката.
Лиома я дръпна за косата и я зашлеви през лицето.
— Крака, ръце, все е тая. Ще се подчиниш.
— Не можеш да ме принудиш. Ще се провалиш и… — Вирна не можа да каже нищо повече, устата й бе затворена от нова плесница.
Пронизващата болка се вряза в краката й, които се загърчиха неконтролируемо. Ръцете й бяха изтръпнали, но най-сетне успя да ги помръдне. Заопипва на сляпо сламеника, бясно търсейки дакрата.
Докосна я с палеца си. Сви пръсти около студената метална дръжка и я вдигна в юмрука си.
С всичката си сила и воля заби дакрата в бедрото на Лиома.
Лиома изкрещя и пусна косата й.
— Все пак! — задъхано извика Вирна. — Успях да забия дакрата си в теб. Не мърдай.
Една ръка се плъзна надолу, за да опипа крака над дакрата.
— Не вярваш, че наистина ще стане.
Вирна преглътна и си пое дъх.
— Е, май ще трябва да разберем, нали? Аз нямам какво да губя. А ти имаш — живота си.
— Внимавай, Вирна, че ще разбереш колко страшно може да стане. Извади я и ще се направя, че нищо не е станало. Само я извади.
— О, не мисля, че съветът ти е особено мъдър, съветнико.
— Контролирам яката ти. Всичко, което трябва да направя, е да блокирам Хана ти. Ако ме принудиш, нещата неимоверно ще се усложнят.
— Така ли, Лиома? Е, аз пък мисля, трябва да ти кажа, че за двайсетте години, които прекарах извън Двореца, придобих доста голям опит в използването на дакра. Вярно е, че можеш да блокираш Хана ми чрез Рада’Хан, но преди това се замисли за две неща.
Първо, макар наистина да можеш да го сториш, няма да е достатъчно бързо, че да не успея да се добера дори до най-малката частичка от него. А от опит знам, че това ще е достатъчно. Докосна ли Хана си, умираш на секундата.
Второ, за да блокираш Хана ми, трябва да се свържеш с него чрез яката. Това ти дава възможност да го манипулираш — така действа. Не мислиш ли, че блокирането на Хана ми чрез докосването му само по себе си ще задейства дакрата и ще те убие? Не съм напълно убедена, но трябва да ти кажа, че от моята страна, страната на дръжката на дакра, нямам нищо против да опитам. Как ти се струва? Да го пробваме ли, Лиома?
В слабо осветената стая настъпи дълга тишина. Вирна усети, че по ръката й се стича топла кръв. Най-после тихият гласец на Лиома изпълни тишината.
— Не. Какво искаш да направя?
— Ами като начало да махнеш Рада’Хан от врата ми, после, след като съм те назначила за свой съветник, ще си поговорим малко — ще ме посъветваш.
— След като махна яката, ще извадиш дакрата и ще ти кажа каквото знам.
Вирна се вгледа в паникьосаните очи, взрени в нея.
— Не мисля, че си в положение да поставяш условия. Озовах се в тази стая, защото бях прекалено доверчива. Научих си урока. Дакрата ще остане на мястото си, докато приключа с теб. Ако не направиш каквото ти казвам, си мъртва. Ясно ли е, Лиома?
— Да — чу се примиреният отговор.
— Тогава да започваме.
Той се носеше главоломно напред като стрела и в същото време имаше чувството, че се движи с бавната грация на костенурка в спокойни води на пълнолуние. Не изпитваше нито топлина, нито студ. Очите му виждаха светлина и мрак едновременно, в едно общо, спектрално изображение, а дробовете му се издуваха със сладкото присъствие на Плъзгата, която вдишваше в душата си.
Опияняващо.
Изведнъж свърши.
Около него се взриви от гледки. Дървета, скали, звезди, луна. Пейзажът го изпълни с ужас.
„Дишай!“, каза му тя.
Самата мисъл го ужасяваше. „Не.“
„Дишай!“, повтори тя.
Спомни си Калан, необходимостта да й се притече на помощ. Издиша сладкия дъх и изпразни дробовете си от нежната омая.
С неохотна и въпреки това необходима въздишка пое чуждия му въздух.
Звуците се втурнаха в ушите му. Насекоми, птички, прилепи, жаби, листата на дърветата — болезнени в своето всеприсъствие.
Успокояваща ръка го положи на каменната стена, светът наоколо придоби познати очертания. Видя, че тъмната гора отвъд кладенеца е пълна с приятелите му сбързове. Някои бяха насядали по камъните, други стояха изправени край останки от колони. Стори му се, че е пред руините на древна, изчезваща сграда.