Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Броган избута Лунета и се запъти към вратата. Ще се върне и следващия път ще си вземе каквото иска.
— Трябва да поговорим с Галтеро — каза Броган. — Писна ми от тези глупости. Унищожавал съм и по-големи гнезда на проклетници.
Лунета докосна притеснено с пръст долната си устна.
— Но, генерале мой, Създателят ти заръча да правиш това, което ти казват тези жени. Каза ти да им предадеш Майката Изповедник.
Веднъж излязъл, Броган усили крачка.
— Какво ти каза мама за тези жени?
— Ами… каза… че са лоши.
— Те бъдат проклетници.
— Но, генерале мой, Майката Изповедник бъде проклетница. Защо ще му е на Създателя да ти казва да я предадеш на тези жени, ако те също са проклетници?
Броган сведе поглед към нея. На слабата светлина видя обърканото й лице, вдигнато към него. Бедната му сестричка няма акъл да го проумее.
— Не е ли очевидно, Лунета? Създателят ни се разкри в коварството си. Той бъде онзи, който създаде дарбата. Опита се да ме измами. Бъде моя отговорност да реша дали да предам този свят на злото. Всички с дарба трябва да умрат. Създателят бъде проклетник.
Лунета подвикна от страх:
— Мама все ми повтаряше, че си роден за велики дела.
След като постави светещата сфера на масата, Ричард се изправи пред големия, притихнал кладенец в средата на стаята. Какво трябва да направи? Какво представлява Плъзгата? Как да я извика?
Започна да обикаля високата до кръста стена на кладенеца, загледан в тъмната бездна. Не видя нищо.
— Плъзга! — провикна се той към бездънната яма. Отвърна му ехото на собствения му глас.
Продължи да крачи напред-назад, прокарваше пръсти през косата си, отчаяно се опитваше да измисли какво да прави. Изведнъж цялото му същество усети присъствие. Закова се на място и видя до вратата да стои сбърз.
— Кралицата има нужда от теб, братко по кожа. Трябва да й помогнеш. Извикай Плъзгата.
Той се спусна към тъмното люспесто същество.
— Знам, че има нужда от мен! Как да извикам Плъзгата?
Цепката на устата се разтегли в нещо като усмивка.
— Ти си първият от три хиляди години насам, роден със силата да я събуди. Вече проби щита, който ни разделя от нея. Трябва да използваш силата си. Повикай я с дарбата си.
— С дарбата си?
Сбързът кимна, мънистените му очи се спряха върху Ричард.
— Повикай я с дарбата си.
Ричард се извърна и пак се загледа през каменната стена в бездънната яма. Опита се да си спомни как използва дарбата си преди. Винаги бе ставало инстинктивно. Натан каза, че с магьосниците-воини е така — инстинктивно.
Беше се оставил на нуждата си да извика дарбата.
И сега я пусна да изпълни цялото му тяло, да обземе центъра на покоя. Не се опита да извика силата, но цялото му същество крещеше за нея.
Стрелна юмруци във въздуха и отметна глава назад. Остави се на нуждата. Не искаше нищо друго. Пусна юздите на подсъзнанието си. Не се мъчеше да разбере какво да прави, просто изиска да бъде направено.
Имаше нужда от Плъзгата.
Нададе безмълвен вик на ярост.
„Ела при мен!“
Освободи силата си, сякаш въздъхна дълбоко, изисквайки желанието му да бъде изпълнено.
Между юмруците му избухна огън. Това трябваше да се направи, знаеше го, чувстваше го, разбираше го. Знаеше още и какво да прави. Мекото огнено кълбо се завъртя бавно между юмруците му, по ръцете му плъзнаха огнени ивици, изпълващи пулсиращата сила помежду им.
Когато усети, че силата достига до връхната си точка, сведе ръце. Пулсиращата светлина се изстреля с вой и потъна в тъмнината долу.
Докато падаше, се превърна в обръч светлина, обложен по стените на кладенеца. Светлият обръч ставаше все по-малък, воят заглъхна в далечината, докато в един момент нито се виждаше, нито се чуваше какво има по-нататък.
Ричард се надвеси над каменната стена, загледан в бездната, всичко бе отново тихо и тъмно. Чуваше само собственото си дишане. Погледна през рамо. Сбързът го гледаше, но не понечи да му помогне. Всичко зависеше от Ричард. Надяваше се да е достатъчно.
В спокойствието на Кулата, в тишината на планината от мъртъв камък, издигаща се над главата му, се чу далечен звук.
Нещо живо.
Ричард отново се надвеси над кладенеца, загледан надолу, не видя нищо. Но го усети. Камъкът под краката му потрепери. В разбунения въздух се посипа прах.
Ричард погледна надолу в кладенеца и видя отражение. Кладенецът се пълнеше — не както би се пълнил с вода, но нещо се издигаше нагоре с невероятна скорост, боботеше и виеше. С изкачването нагоре воят се усилваше.
Ричард се хвърли далеч от каменната стена, но едва ли щеше да се спаси. Беше сигурен, че нещото ще изригне от кладенеца и ще взриви тавана. Нищо, което се движи с такава скорост, не може да спре навреме. И въпреки всичко това тук спря.