Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Невъзможно — изхриптя гласът му. — Та ти пое в Селенията на Хаоса… върна се там, където си роден — теб вече те няма между нас…
— Както казах, нещата се промениха — отвърна кротко К’рул. — Имаш избор, Раест. Онос Т’уулан може да те унищожи. Не си способен да разбереш какво означава името на Меча — нему няма равен на света. Можеш позорно да паднеш под оръжието на един Имасс или можеш да ме придружиш, защото в едно си приличаме с теб. Изтекло ни е времето и Портите на Хаоса ни чакат. Какъв е изборът ти?
— Ни едното, ни другото, Древни. — С тих и кух смях Раест се срина и разбитото му тяло се пръсна.
К’рул килна глава.
— Друго тяло ли си намери?
Круппе извади носната си кърпа и каза:
— Леле.
Калам махна рязко с ръка и Паран се сниши. Устата на капитана беше пресъхнала. Нещо сбъркано имаше в тази градина. Зачуди се дали не е само от умората, която изпитваше. Самият въздух на градината дразнеше сетивата му. Стори му се, че вижда как тъмнината пулсира, а и направо вонеше на гнило.
Калам посегна за ножовете си. Паран се напрегна, но не можа да види нищо освен убиеца. Дърветата бяха твърде много и нагъсто, а светлината бе твърде оскъдна. Някъде напред примигваха фенери, а хората се бяха струпали на терасата. Но цивилизацията изглеждаше на хиляди левги. Капитанът имаше чувството, че е попаднал сред някакво първично присъствие, което бавно и тежко дишаше около него.
Калам му даде знак и Паран се шмугна в сенките вдясно. Присви се и запристъпва безшумно към мястото, където допреди няколко мига стоеше убиецът. Пред тях като че ли имаше някаква поляна или сечище. Не можеше обаче да е сигурен, нито можеше да забележи нещо нередно. Но усещането за нещо сбъркано се бе усилило и го глождеше в черепа. Направи още една крачка. В средата на поляната имаше нещо — издялан блок, като олтар, а пред него стоеше дребна жена, почти като призрак в тъмното. Беше с гръб към Паран.
Само миг след това зад нея се озова Калам и ножовете блеснаха в ръцете му. Той вдигна ръце и замахна.
Движението на жената бе мълниеносно — единият й лакът се заби в корема на убиеца, тя се извъртя и коляното й се стовари в слабините му. Калам изрева, залитна назад и тупна тежко на земята.
С меч в ръце Паран се втурна на поляната.
Жената го видя и изхленчи уплашено:
— Не! Моля ви!
Момичешкият глас го спря. Калам се надигна и изпъшка.
— По дяволите, Сори. Не очаквах да те видя. Бяхме решили, че си мъртва.
Жената изгледа боязливо приближаващия се Паран, после попита Калам:
— Би трябвало да ви познавам, нали? — И щом Паран се приближи, вдигна уплашено ръка и отстъпи крачка назад. — Но… аз ви убих! — Простена и падна на колене. — Вашата кръв е на ръцете ми! Помня го!
Гняв лумна в душата на Паран. Той вдигна меча и застана над нея.
— Почакай! — изсъска Калам. — Задръж, капитане. Тук нещо не е наред.
С огромно усилие убиецът се надигна и понечи да седне на каменния блок.
— Недейте! — извика момичето. — Не го ли усещате?
— Аз — да — изръмжа Паран и свали меча. — По-далече от това нещо, ефрейтор.
Калам се отдръпна и промърмори:
— Мислех, че само аз съм сбърканият.
— То изобщо не е камък — каза младата жена. Лицето й, само допреди миг изкривено от терзание, се беше отпуснало. — Дърво е. — Изправи се и погледна Калам в очите. — И расте.
Някакво подозрение обзе Паран.
— Момиче, ти помниш ли ме? Знаеш ли кой съм?
Тя го погледна намръщено и поклати глава.
— Познавам Калам. Стар приятел, струва ми се.
Убиецът сякаш се задави от нещо, окашля се и поклати глава.
Жената посочи дървения блок.
— Виждате ли? Пак расте.
Двамата погледнаха. Ръбовете на блока изведнъж се замъглиха, издуха се и помръднаха, и всичко свърши, но за Паран бе ясно, че странното нещо вече е по-голямо.
— Има си корени — добави момичето.
Паран се окопити и заповяда:
— Ефрейтор, оставаш тук с нея. Няма да се бавя.
Прибра меча и влезе в храсталаците. Скоро се озова пред тераса, пълна с гости. Вляво се издигаше фонтан, обкръжен с мраморни колони, на разкрач разстояние една от друга.
Капитанът видя, че Уискиджак и хората му са се подредили в редица на десетина стъпки от края на градината, с лице към терасата. Изглеждаха напрегнати. Наведе се, взе един сух клон и го скърши.
При звука и шестимата се обърнаха. Капитанът даде знак на Уискиджак и Малът и отстъпи назад в дърветата.
Сержантът прошепна нещо на Бързия Бен, взе със себе си лечителя и отиде при капитана.
— Калам намери Сори — каза им Паран. — Момичето не е наред, сержант, и не мисля, че е преструвка. В един миг помни, че ме е убила, после не помни. После решава, че Калам й е стар приятел. И като че ли в нея има още нещо.