Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Леле, леле…
Очите на Тирана рязко се сведоха надолу, за да видят смъртния, застанал пред него. Раест огледа странното му облекло — дрипавото избеляло червено палто с широки, омазани от храна маншети, торбестите протрити панталони, боядисани в нелепо розово, и широките черни кожени ботуши. Мъжът извади кърпа и изтри потта от челото си.
— Почитаеми сър — изхъхри той, — но вие изобщо не сте се състарили!
— В тебе има Имасс — изскрибуца гласът на Раест. — Езикът, на който мълвиш дори, повтаря гърления им говор. Дошъл си да пълзиш в нозете ми ли? Или си мой поклонник, жаден за награда?
— Уви — отвърна мъжът, — грешите дълбоко, сър. Круппе — този жалък и немощен смъртен, който стои пред вас — не се кланя никому, било то Джагът или бог. Такива са нюансите на този нов век, че от едно нищожество сте съкрушен, до незначителност сте сведен във вашите велики битки от жалкия Круппе, в чийто сън позорно сте попаднал. Круппе стои тук пред вас, та да може погледът ви да се взре в благия му лик в последните мигове преди тъжната ви кончина. Какво великодушие на Круппе, предвид дадените обстоятелства.
Раест се изсмя.
— И преди съм газил в сънища на смъртни. Вярваш, че си господарят тук, ала грешиш. — И вдигна ръка и от нея изригна зла сила. Магията погълна Круппе, лумна мрачно и заглъхна, без да остави от него дори жалка троха.
Вляво от Раест проговори глас:
— Грубовато, заявява Круппе. Разочароваща е таз припряност.
Джагътът рязко се обърна и присви очи.
— Каква е тази игра?
Мъжът се усмихна.
— Е, играта на Круппе, разбира се.
Звукът отзад предупреди Раест, ала твърде късно. Обърна се… и огромният кремъчен меч изпращя в лявото му рамо, раздра пътека, от която изпукаха ребра, и се вряза дълбоко в гърдите и гръбнака. Ударът повлече Тирана надолу и настрани. Раест се просна и късове от тялото му се пръснаха около него. Той зяпна невярващо Т’лан Имасс.
А сянката на Круппе надвисна над лицето на Раест и погледът на Тирана срещна влажните очи на смъртния.
— Без клан е той, разбира се. Неокован и необвързан, ала древният зов все пак властва над него — за негов ужас. Представи си изненадата му, когато се разбере. Онос Т’уулан, Мечът на Първата империя, отново е повикан от кръвта, що нявга е стопляла крайниците му, сърцето му, живота му — преди толкова векове.
Т’лан Имасс проговори.
— Странни сънища те спохождат, смъртни.
— Много изненади притежава Круппе, дори за самия себе си.
— Чувствам в това призоваване — продължи Онос Т’уулан — ръката на Хвърляч на кости.
— Не ще и дума. Пран Чоул от клана Къг Ейвън, от Крон Т’лан Имасс, мисля, че така се наричаше.
Раест се надигна от земята, придърпа магията около тялото си, за да опази целостта на пръсналите му се части, и изсъска:
— Никой Т’лан Имасс не може да ми устои.
— Съмнително твърдение — рече Круппе. — Но все пак ето, че и той е включен в този подвиг.
Джагътският тиран се изправи и видя висока, загърната в мрак фигура, извисила се от коритото на потока. Обърна се към приближаващото се привидение и викна:
— За Гуглата ми напомняш. Нима Странникът на Смъртта все още е жив? — Навъси се. — Но не. Нищо не усещам от теб. Ти не съществуваш.
— Може би — отвърна фигурата с дълбок тих глас, намекващ за съжаление. — Но ако е така — продължи той, — значи не съществуваш и ти. И двамата сме от миналото, джаг. — Фигурата спря на петнайсет стъпки от Раест и покритата й с гугла глава се извърна към дракона. — Нейният господар очаква появата ти, джаг, ала чака напразно, и затова трябва да ни благодариш. Той, виж, би нанесъл смърт, от която избавление няма, дори за същества като теб.
Главата се обърна и мракът под гуглата изгледа отново Тирана.
— Тук, в съня на един смъртен, ние носим край на съществуванието ти.
— В този век няма никой, който да може да ме надвие — изсумтя Раест.
Фигурата се изсмя с гробовен грохот.
— Глупак си ти, Раест. В този век дори един смъртен може да те убие. Приливът на игото се е обърнал. Сега боговете са роби, а смъртните са наши господари… макар да не го знаят.
— Е, значи си бог? — Раест се навъси. — Щом е така, дете си ти за мене.
— Бях някога бог — отвърна фигурата. — Почитаха ме като К’рул и външният ми образ беше Обелискът. Създателят на пътища съм аз — значение намираш ли в тая древна титла? Раест отстъпи назад и вдигна отсечените си длани.