Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Малът изсумтя.
Уискиджак хвърли бърз поглед към струпаните гости и попита:
— И какво е това „още нещо“?
— Не знам. Но е гадно.
— Добре. — Сержантът въздъхна. — Иди с капитана, Малът. Прегледай Сори. Някаква връзка с Гилдията на убийците? — попита той Паран.
— Все още не.
— Тогава значи трябва да действаме — каза Уискиджак. — Пускаме Фидлър и Хедж. Доведи на връщане и Калам, Малът. Трябва да поговорим.
Никой не се изпречи на пътя на Ралик, докато минаваше през голямата зала към главния вход. Извръщаха се лица и замираха разговори, и се подхващаха отново, щом подминеше. Дълбока до кости умора беше обзела убиеца, по-голяма, отколкото можеше да се очаква от загубената кръв от вече изцерената рана. Умора повече емоционална, отколкото физическа.
Спря се, като видя ставащия от стола Круппе — свалената му маска се полюшваше в дебелата му ръчичка. Лицето му бе лъснало от пот и в очите му се четеше страх.
— С право си се уплашил — каза Ралик. — Ако знаех, че ще си тук…
— Тишина! — сряза го Круппе. — Круппе трябва да помисли!
Убиецът се намръщи, но си замълча. Никога не беше виждал Круппе без обичайната му любезна фасада и това, че изглеждаше развълнуван, дълбоко го обезпокои.
— Върви си по пътя, друже — каза изведнъж Круппе със странен глас. — Съдбата ти те очаква. Нещо повече, този нов свят като че ли е добре подготвен за такъв като Раест, все едно каква плът е облякъл.
Ралик се намръщи още повече. „Дебелакът май се е натряскал.“ Въздъхна, обърна се и мислите му отново се върнаха на онова, което бе постигнато тази нощ. „Сега какво?“ — зачуди се Ралик. Толкова неща бяха свършени, за да се стигне до този момент. И успехът сякаш бе затъпил острия фокус на мислите му. Ралик никога не беше проявявал преданост към благородни каузи и тази сегашна мания да поправи едно зло се бе оказала в известен смисъл нищо повече от приемане на ролята, която се полагаше на самия Кол. Изиграл бе ролята на инструмента на волята на Кол, осланяйки се на вярата, че самият Кол ще върне волята си.
„А ако не стане?“ Ралик се намръщи още повече и прекърши този въпрос в ума си, преди да е повел мислите му в търсене на отговор. Както бе казал Барук, време беше да се прибира.
Но преди да стигне до изхода, една жена със сребърна маска го докосна по рамото. Стреснат, той се обърна да я погледне. Дълга кафява коса обкръжаваше гладката безлика маска; очните прорези не разкриваха нищо от онова, което се криеше зад тях.
— От доста време бях любопитна — промълви тя. — Ала сега разбирам, че е трябвало да те наблюдавам лично, Ралик Ном. Смъртта на Оцелот можеше и да се избегне.
Погледът на убиеца помръкна.
— Воркан.
Тя леко кимна.
— Оцелот беше глупак — сопна се Ралик. — Ако договорът с Оцелот е одобрен от Гилдията, ме очаква наказание.
Тя не отвърна.
Ралик чакаше.
— Не си от приказливите, Ралик Ном.
Той й отговори с мълчание.
Воркан се изсмя тихо.
— Казваш, че очакваш наказание, все едно че вече си се примирил със смъртта. — Погледът й се измести от него към тълпата на терасата. — Съветник Търбан Орр притежаваше защитна магия, но ето, че тя не му помогна с нищо. Любопитно. — Като че ли премисли нещо, след което кимна. — Уменията ти са нужни, Ралик Ном. Ела.
Той примигна, но когато жената бавно закрачи към градината, тръгна след нея.
Крокъс — държеше Чалис здраво — свали маската си. Тя го позна и се ококори.
— Ако писнеш — предупреди я хрипливо Крокъс, — ще съжаляваш.
Беше успял да я издърпа на десетина крачки в храстите, преди тя да го спъне. Бяха се поборили, но накрая той надви.
— Искам само да поговоря с теб. Няма да те нараня, Чалис, заклевам се. Освен ако не опиташ нещо, разбира се. Сега ще си махна ръката. Моля те, не пищи. — Опита се да разчете намерението в очите й, но видя само страха. Засрамен, вдигна ръката си.
Тя не писна, но само миг по-късно Крокъс съжали, че не го бе направила.
— Проклет крадец такъв! Когато баща ми те хване, жив ще те одерат! И то ако Горлас не те намери пръв. Само да ми направиш нещо, ще те варят бавно на…
Крокъс отново затисна устата й. Ще го дерат? Що го варят?
— Кой е тоя Горлас? — попита я ядосано. — Някой некадърен началник? Значи си ме предала все пак!
Тя го зяпна.
Крокъс вдигна отново ръката си.
— Не съм те предала. За какво говориш?
— Онзи убит пазач в двора ви. Не го направих аз, но…
— Разбира се, че не си ти. Баща ми нае гледачка. Жена е убила онзи пазач, слуга на Въжето. Гледачката беше толкова ужасена, че не остана да си вземе парите! Сега ме пусни, крадецо.