Лунните градини

— А сега — процеди той през раздраните си устни, — тя ще умре.

Плътта на Раест бе разкъсана от злата мощ на драконите, мощ, която кипеше от челюстите им като огнен дъх. Крехките му жълти кости бяха изпотрошени. Единственото, което все още го държеше прав и му даваше сила да се движи, бе неговият Лабиринт Омтоуз Феллак.

След като Финнест се озовеше в ръцете му, щеше да възобнови това свое тяло, да го изпълни с живеца на здравето. И той бе близо до целта си. Още една редица хълмове и градските стени щяха да се видят, и единственото, което щеше да остане между Раест и още по-голямата му мощ, щяха да са градските укрепления.

Битката бе опустошила хълмовете, всичко бе изпепелила в смъртоносния сблъсък на Лабиринти. И Раест бе изтласкал драконите. Слушал бе писъците им на болка. Със смях бе изхвърлил облаци пръст и камъни в небесата, за да ги заслепи. Въздухът бе запалил на пътя на техния полет. Облаците бе изпълнил с огън. Чувстваше колко е хубаво да е жив отново.

Вървеше и продължаваше да превръща земята наоколо в пустош. Само с едно рязко извиване на главата си бе срутил каменния мост над широката плитка река. Там бе имало стражева постройка и войници с железни оръжия — странни същества, по-високи от Имасс, ала той бе усетил, че лесно може да ги пороби. Само че точно тези хора Раест унищожи, та да не го разсейват в битката му с драконите: Беше срещнал още един, облечен като тях и яхнал кон. Уби и мъжа, и коня, подразнен от натрапчивата им поява.

Загърнат в пращящия огън на магиката си, Раест се изкачи по склона на хълма, зад който преди минути бе изчезнала Силана, и предчувствайки поредната засада, сбра мощта си, стиснал юмруци. Но ето, че стигна билото, без никой да му се опълчи. Избягала ли беше? Той вдигна глава към небето. Не, двата черни дракона си бяха там, а между тях — Велик гарван.

Раест спря и погледна към долината. Там чакаше Силана; червената й груба кожа бе прошарена с черно, по тежко дишащата й гръд имаше влажни рани от изгаряне. Свила криле, тя го гледаше от дъното на долината, клекнала до потока, който с мъка лъкатушеше покрай обрасли с калина брегове.

Джагътският тиран се изсмя дрезгаво. Тук тя щеше да умре. Отсрещната страна на долината представляваше нисък рид, зад който, засиял в мрака, се простираше градът, пазещ неговия Финнест. Щом го видя, Раест спря. Дори джагътските градове от ранни времена щяха да изглеждат нищожни пред него. А каква бе тази синьо-зелена светлина, надмогваща мрака със своята постоянна и непоколебима решителност?

Загадки се криеха тук. И той жадуваше да ги открие.

— Силана! — извика Раест. — Елейнт! Давам ти живота! Бягай, Силана. Само веднъж ще проявя милост. Чуй ме, елейнт!

Червеният дракон го изгледа спокойно; очите й сияеха като фарове. Не помръдна, нито му отговори.

Раест закрачи към нея, изненадан, че Лабиринта й вече го няма. Поражение ли бе това? Изсмя се отново.

И както приближаваше, небето отгоре изведнъж се промени, изпълни се с непонятна лъскавина, като на живак. Градът долу изчезна, заменен от разкаляни, пометени от вятъра поля. Далечните назъбени хребети на планините се издигнаха масивни, неиздълбани още от ледени реки, ярки и диви в своята младост. Стъпките на Раест се забавиха. „Това е Древна гледка, гледка още преди да е имало Джагът. Кой ме е примамил тук?“