Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Сет изсумтя и се почеса по брадата.
— Глупаво момиче — промърмори. — Трябваше да те оставя у дома.
— За да падна в лапите на бунтовниците? — попита тя. — И двамата знаехме, че лорд Йомен ще предприеме нещо в мига, когато напуснеш границите на нашата област.
— Трябваше да позволя на тоя проклет принудител да те вземе!
Алриане се ококори.
— Татко! Йомен щеше да ме задържи срещу откуп. А знаеш, че пленът не ми понася никак добре.
Сет я погледна, после се разсмя, въпреки желанието си.
— Щеше да го накараш лично да ти приготвя любимите ти лакомства още преди да е залязло слънцето. Може би наистина трябваше да те оставя. Така поне щях да знам къде си, вместо да се безпокоя, когато те няма. Не доведе онзи глупак Бриз, нали?
— Татко! Бризи е добър човек!
— Добрите хора не живеят дълго на този свят, Алриане. Зная го, защото съм убил немалко от тях.
— О, да — кимна Алриане, — ти си много мъдър. И обсадата на Лутадел ти донесе голяма полза, нали? Наложи се да побегнеш с подвита опашка. Щеше да си мъртъв, ако милата Вин имаше съвест колкото теб.
— Тази нейна „съвест“ не й попречи да избие триста от хората ми.
— Тя е една объркана млада жена — въздъхна Алриане. — Както и да е, бих искала да ти припомня, че се оказах права. Трябваше да сключиш съюз с младия Венчър вместо да го заплашваш. Което означава, че ми дължиш пет нови рокли!
Сет се почеса по челото.
— Това не е игра, момиче!
— Модата, татко, не е игра — заяви спокойно, но твърдо Алриане. — Не мога да подмамвам зли бандити да ме придружават до дома, ако изглеждам като проскубана кокошка, нали?
— Пак ли бандити, Алриане? — попита с въздишка Сет. — Знаеш ли колко време ни отне да се отървем от последната група?
— Хобарт е чудесен човек — заяви доволно Алриане. — Да не говорим, че има връзки с местните крадци. Подхвърли му малко злато и жени и току-виж ти помогнал срещу негодниците, които атакуват керваните ти.
Сет се наведе замислено над картата. После се зачеса по брадата.
— Е, след като се върна, май ще трябва да се погрижим за теб. Сигурно ще искаш да те носим на ръце по обратния път към къщи…
— Всъщност — прекъсна го Алриане — няма да се връщаме в кралството. Отиваме в Лутадел.
Сет не бързаше да възразява: беше се научил да познава кога дъщеря му говори сериозно. Но все пак поклати глава.
— Алриане, в Лутадел няма нищо за нас.
— Но не можем да отидем и в кралството — рече Алриане. — Враговете ни са твърде силни и някои от тях може да разполагат с аломанти. Нали затова дойдохме тук? Не бива да се връщаме без пари и съюзници.
— В Лутадел няма пари — упорстваше Сет. — Венчър каза, че няма и атиум, и аз му вярвам.
— Съгласна съм — кимна Алриане. — Претърсих двореца основно и не открих и късче атиум. Това означава, че трябва да потърсим там съюзници, а не печалба. Поеми назад, изчакай битката да започне, виж кой ще надделее и застани на негова страна. Така ще го накараш да ти е задължен.
Сет потъна в замислено мълчание.
— Това няма да спаси твоя приятел Бриз — заговори той след малко. — Неговата фракция е най-слабата. Дори ако се присъединя към младия Венчър, съмнявам се, че ще можем да победим Страф и колосите. Не и без достъп до градските стени и достатъчно време за подготовка. Ако се върнем, ще трябва да помогнем на враговете на Бриз.
Алриане сви рамене. „Не можеш да му помогнеш, ако не си там, татко. Те и без това ще загубят, по-важното е да си близо до града в този момент. Зная, че шансовете на Бриз са нищожни. Но повече от това не мога да му дам. Съжалявам“.
Беше третият ден, откакто бяха напуснали Лутадел. Елънд Венчър се събуди изненадан колко спокойно е спал в малката шатра сред пущинаците. Разбира се, донякъде това се дължеше и на спътниците му.
Вин лежеше свита до него, отпуснала глава на гърдите му. Той очакваше, че ще спи съвсем леко, като се имаше предвид нервността й, но тя, изглежда, се чувстваше спокойна до него. Дори вече не беше така напрегната, когато я прегръщаше.
Той я погледна с обич, залюбува се на чертите на лицето й и на леко къдравите й черни коси. Резката на бузата и почти бе изчезнала и тя вече бе махнала шевовете. Постоянен слаб пламтеж на пютриум осигуряваше на тялото й нужната сила, за да се възстанови. Вече не пазеше дясната си ръка — въпреки раната на рамото — и предишната й отпадналост бе изчезнала почти напълно.
Но въпреки това не му бе дала никакво обяснение за онази нощ. Беше се била със Зейн — който се оказа брат на Елънд, — а ТенСуун се бе оказал кандрата шпионин. Но нито едно от тези събития не би могло да предизвика тревогата, която бе забелязал у нея при връщането й в стаята.