Кладенецът на възнесението

Разбира се, да се справи с Хобарт и хората му бе лесна работа, сравнено с усилията, които бе полагала при Бриз. Ето това бе забава. Съмняваше се, че друг път ще й се случи да има работа с човек, който толкова добре познава чувствата си и тези на другите. Да надвие такъв човек — опитен аломант, — да го накара да я обикне… виж, това си беше цяло постижение.

„Ах, Бризи — помисли си тя, докато излизаха от горичката в близост до армията. — Дали някой от приятелите ти разбира каква благородна душа носиш?“

Те наистина не се отнасяха достатъчно добре с него. Но пък това следваше да се очаква. Самият Бриз искаше да е така. Когато те подценяват, хората се манипулират по-лесно. Алриане си даваше сметка за това. Но пък толкова по-примамливо бе да подценяваш едно глупаво младо момиче.

— Стой! — извика един войник от конния отряд, който препусна срещу тях. — Ей, ти, отдръпни се от нея!

„Само това ми липсваше“ — помисли Алриане, завъртя очи и побърза да Усмири новодошлите, преди да е станало нещо непредвидено.

— Моля ви, капитане — каза високо, забелязала, че Хобарт и хората му вадят оръжия. — Тези хора ме спасиха в пустошта и ме придружиха дотук, като сами се изложиха на опасности.

Хобарт кимна утвърдително и за по-голяма тежест обърса носа си с ръкав. Войникът огледа покритите с прах и сажди бандити и се намръщи.

— Капитане, погрижете се тези мъже да бъдат нахранени добре — добави Алриане. — И им осигурете място да пренощуват. Хобарт, ще ти пратя възнаграждението веднага щом се срещна с баща ми.

Бандитите и войниците поеха след нея и тя се постара още веднъж да подсили доверието им. Не беше никак лесно с войниците, особено след като вятърът смени посоката и докара до тях вонята от немитите бандити. Но въпреки това стигнаха лагера без неприятни инциденти.

Групата се раздели, Алриане предаде коня си на един слуга и прати притичалия паж да съобщи на баща й, че е пристигнала. Изтупа прахта от дрехите си и закрачи през лагера с приятното усещане за предстояща топла баня и всички останали удобства — доколкото можеха да й бъдат осигурени в един военен лагер. Но първо трябваше да се погрижи за някои по-важни неща.

Баща й обичаше да прекарва следобедите в павилиона и тя го намери там с генералите Галиван и Детор. Изслушваха доклада на някакъв вестоносец. Алриане ги дари с мила усмивка.

Сет се бе разположил във високо кресло, откъдето да може да наблюдава лагера.

— Проклятие! — изруга той. — Върна се, а?

Алриане се усмихна, заобиколи масата с разпънатата отгоре карта и я погледна крадешком. На нея бяха начертани маршрутите за доставка на продоволствия от Западната област. Това, което видя, не й хареса.

— Бунт у дома, татко?

— И негодници, атакуващи снабдителните ми линии. Сигурно онзи хлапак Венчър ги е подкупил.

— Да, така е — потвърди Алриане. — Но това вече няма значение. Липсвах ли ти? — И внимателно подсили привързаността му.