Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Местните жители с всички сили разпалваха в себе си жестокостта. Те формираха части, отряди и ги въоръжаваха — въоръжаваха ги с цепеници, пушки, газови бомби. Страната принадлежи на нас. Няма да допуснем нито един оки да ни се изплъзне от ръцете. Но на тези, на които дадоха оръжие, тук не принадлежеше нито парче земя, а те си въобразяваха, че са собственици. Чиновниците, които всяка вечер ходеха на военна подготовка, също не притежаваха нищо, а дребните търговци имаха само пълни чекмеджета с полици за задължения. Но дори и дългът представлява нещо съществено и канцеларската работа е също нещо съществено. Чиновникът мислеше: получавам петнайсет долара на седмица. Ами ако някой проклет оки се съгласи да върши моята работа за дванайсет долара? А дребният търговец мислеше: нима мога да се меря с човек, който няма никакви дългове?
И преселниците се стичаха на пътищата от всички страни и в очите им блестеше глад, в очите им се оглеждаше нужда. Те не познаваха логиката, не можеха да канализират действията си в система, те бяха силни само със своята многочисленост, познаваха само своите нужди. Имаше ли някъде работа за един човек, за нея водеха борба десет души — водеха борба така, че едни други си понижаваха надницата. Ако той ще работи за трийсет цента, аз съм съгласен да работя за двайсет и пет.
Ако той е съгласен за двайсет и пет, аз ще работя за двайсет.
Не, вземете мен, аз гладувам. Ще работя за петнайсет цента. Ще работя само за храната. Децата… Да можехте да ги видите. Целите в циреи, просто не могат да вървят. Дадеш им плодове — тези, дето падат от дърветата, — подуят им се коремите. Вземете мен. Ще работя само за едно малко парче месо.
И за собствениците това бе добре дошло, защото надниците падаха, а цените си оставаха на същото ниво. Едрите собственици се радваха и печатаха все повече и повече листчета, подмамвайки на Запад все нови и нови хора. Надниците падаха, а цените си оставаха на същото ниво. Не беше далеч денят, когато отново щяха да се появят робите.
И скоро едрите собственици и компании измислиха нов метод. Едрият собственик купуваше консервен завод. Когато прасковите и крушите узрееха, той понижаваше цените им под себестойността. И бидейки собственик на консервения завод, той купуваше сам от себе си плодовете по ниската цена, а цената на консервите повишаваше колкото може повече и прибираше в джоба си печалбата. А дребните фермери, които нямаха консервени заводи, губеха фермите си и тези ферми минаваха в ръцете на едрите собственици, банките и компаниите, притежаващи консервените заводи. И с течение на времето броят на малките ферми ставаше все по-нищожен и по-нищожен. Дребните фермери се прибираха в градовете и скоро изчерпваха средствата си, изчерпваха търпението на приятелите и роднините си. А после и те се озоваваха на пътя. И всички пътища се задръстиха от хора, хищни за работа, способни заради нея да извършат дори убийство.
А компаниите, банките готвеха сами гибелта си, не подозирайки това. Нивята, разстилащи се край пътищата, бяха плодородни, а по пътищата се движеха гладни хора. Хамбарите бяха пълни, а децата на бедните растяха рахитични и по телата им се издуваха гнойните мехурчета на пелаграта56. Едрите компании не знаеха, че границата, отделяща глада от гнева, е съвсем малка. И парите, които можеха да отидат за надници, се изразходваха за газове, картечници, агенти и шпиони, „черни списъци“, военна подготовка. Хората пълзяха като мравки по пътищата, тръгнали да търсят работа, да търсят прехрана. И в съзнанието им почна да зрее гневът.
Двадесет и втора глава
Беше вече късно, когато Том Джоуд свърна от шосето по един страничен път, за да търси лагера Уийдпач. Огньове се виждаха само тук-там. Но назад, там, където беше Бейкърсфийлд, небето бе озарено от пожара. Камионът вървеше бавно, полюлявайки се, и бездомните котки бягаха от платното, щом зърнеха светлината на фаровете. Край един кръстопът имаше няколко бели дървени къщички.
Майката спеше, а бащата мълчеше, потънал от дълго време в мислите си.
Том каза:
— Просто не знам къде да търся този лагер. Какво ще кажеш: да почакаме ли, докато се съмне, и тогава да попитаме някого? — Той спря до един светофар и в това време на кръстопътя спря още една кола. Том подаде глава навън:
56
Мехурчета на пелаграта — отоци и пришки, причинени от отравяне с царевица.