Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
После една от ръцете, дясната, изчезна с познатото ми неуловимо светкавично движение под масата — в джоба на палтото, както можех да се досетя — и се върна с бучка захар, която пъхна в устата. Неуловимото движение на ръката ми напомни за неговия пистолет и аз се запитах дали все още го носи. Хвърлих поглед към лявата подмишница, но нищо не можах да забележа. Сините сака на Захарчо винаги му бяха с един номер по-големи.
Да, това безсъмнено бе Захарчо, но аз нямах никакво желание да се срещам с него. Ако вдигнеше глава, погледът му щеше да падне право върху мен. Затова докато още беше погълнат от илюстрованото списание, аз се запромъквах към вратата. Заобиколих покрай масите и вече почти излизах от зрителното му поле, когато той вдигна глава и погледите ни се срещнаха. Захарчо стана и се приближи до мен.
Кимнах неопределено, което би могло да означава и поздрав — доста студен и непредразполагащ, — и знак да ме последва в коридора, за да поговорим. Той изтълкува кимването ми по втория начин и тръгна след мен. Не го изчаках непосредствено до вратата, а отидох до стълбите (тези читални за периодика в обществените библиотеки винаги са в полусутерена, до писоарите), които водят към фоайето. Дали това отдалечаване нямаше да му се види съмнително? Не, не му се видя. Той ме следваше безшумно. Панталоните му от син шевиот стояха като торба на задника и се бяха набърчили като хармоника над черните му обувки с високи бомбета.
— К-к-как… — започна той и лицето му се сгърчи болезнено виновно, а от устата се разхвърчаха слюнки.
— Карам я някак — казах, — а ти как си?
— До-до-добре.
Стояхме в опушения, слабо осветен коридор на обществената библиотека, осеян с угарки от цигари, зад нас беше входът за писоарите и въздухът миришеше на стара хартия, прах и на дезинфекционен препарат. Беше единайсет и половина преди обяд и навън сивото небе течеше непрекъснато като прогнило старо платнище. Изгледахме се един друг. И всеки от двамата разбра, че другият се е скрил тук от дъжда, защото няма къде да отиде.
Той пристъпи от крак на крак, наведе глава към пода, после пак вдигна поглед към мен.
— А-а-аз м-м-ога да н-н-намеря р-р-работа — уведоми ме той.
— Разбира се — отвърнах равнодушно.
— Н-н-но не искам. Още н-н-не — каза той. — Н-н-не м-м-ми се х-х-хваща ра-б-б-бота зас-с-сега.
— Разбира се — повторих.
— Им-м-мам м-м-малко с-с-спестени п-п-пари — обясни, като че се оправдаваше.
— Разбира се.
Той ме погледна въпросително.
— Вие н-н-намерихте ли р-р-раб-б-бота?
Поклатих отрицателно глава, но едва не повторих за оправдание неговите думи — че ако искам, бих могъл да намеря. Бих могъл да седя с вирнати крака на махагоновото бюро в кабинета в съседство с кабинета на Тайни Дъфи. Ако исках. И когато с уморена самонасмешка си помислих това, с мълниеносна бързина ми просветна и аз разбрах какво ми праща бог. Дъфи, помислих си, Дъфи.
А пред мен стоеше Захарчо.
— Слушай — казах и се наведох към него в безлюдния коридор, — знаеш ли кой уби Шефа?
Възголямата глава се поизвърна на тъничкия врат, Захарчо ме погледна и лицето му започна да потръпва мъчително.
— Да — каза той, — да, он-н-н-нова к-к-к-коп-пеле. Аз г-го з-з-зас-стрелях.
— Да — казах, — ти застреля Стантън… — И ме прониза болезнено мисълта за Адъм Стантън, който някога беше жив, а сега — мъртъв, и ме обзе ненавист към това уродливо, жалко същество. — Да, ти го застреля.
Главата се поклати бавно и уморено на тънката шия и той повтори:
— Аз г-го з-з-зас-стрелях.
— Ами ако ти не знаеш — наведох се към него, — ако зад Стантън стои някой друг, ако някой го е подсторил?
Изчаках, докато тези думи проникнат в съзнанието му, и наблюдавах как трепка лицето му.
— И ако аз ти кажа кой е този човек — продължих, — ако мога да ти докажа, ти какво би направил?
Изведнъж лицето му престана да трепка. То стана чисто като на бебе и спокойно, но това беше онзи покой, който понякога се появява при напрежение.
— Какво би направил? — повторих въпроса си.
— Ще убия това копеле — изрече той, без да заекне.
— И ще те обесят — казах аз.
— Ще г-г-го уб-б-бия. Не мог-г-гат д-д-да ме об-б-бесят, преди д-д-да г-г-го убия.
— Ще те обесят, разбери — прошепнах, като се наведох още по-близо до него.
Той се вглеждаше в лицето ми.