Изповядвам

– Хайде, хайде, хайде, хайде, че тежи... – каза Бернат, като влезе в апартамента, нарушавайки атмосферата, с обемист пакет в ръце. – Къде да го сложа?

Вече в кабинета, се изненада, като видя непоз­нат човек.

– О, извинете.

– На бюрото – каза Адриа, влизайки след него.

Бернат постави пакета на бюрото и се усмихна стеснително на непознатия.

– Здравейте – каза.

Старецът кимна с глава в отговор, но не каза нищо.

– Хайде, помагай – каза Бернат, като се опитваше да извади компютъра от кашона. Адриа дръпна кашона надолу и апаратът, хванат здраво от Бернат, излезе.

– Сега съм...

– Виждам. Да дойда ли по-късно?

Понеже говорехме на каталонски, си позволих да бъда по-ясен и му казах, че посещението е неочаквано и ми се струва, че ще бъде дълго. Да се видим утре, ако ти е удобно.

– Няма проблем. – Попита дискретно за непоз­натия посетител: – Някакъв проблем?

– Не, не.

– Добре. Тогава до утре. – За компютъра: – Дотогава не го бърникай.

– Изобщо няма да ми мине през ума.

– Ето клавиатурата и мишката. Взимам си големия кашон.

А утре ще ти донеса принтера.

– Много ти благодаря.

– Ще благодариш на Льоренс, аз съм само пос­редник.

Погледна към непознатия и му каза всичко хубаво. Той отново кимна с глава. Бернат излезе с думите няма нужда да ме изпращах, занимавай се с госта.

Излезе от кабинета и чуха как затваря външната врата. Седнах отново срещу моя гост. С жест поисках извинение за краткото прекъсване и казах простете. Направих му знак с ръка да продължи, сякаш не бяхме прекъсвали заради Бернат, който ми донесе стария компютър на Льоренс, за да видим дали най-после ще се реша да се откажа от нездравия навик да пиша на ръка, и то с автоматична писалка. Дарението беше обвързано със задължението да се изкара ускорен курс от хикс урока, като стойността на хикс зависеше от търпението както на получателя, така и на дарителя. Но наистина, най-после се бях съгласил да изпитам на гърба си що за нещо е компютърът, от който всички се възхищаваха, а на мен изобщо не ми трябваше. Като видя моя жест, без видимо да се смути от прекъсването, сякаш знаеше текста си наизуст, старчето продължи с думите години наред съм си задавал въпроса, въпросите, защото те са много, макар да се свеждат до един. Защо оцелях точно аз? Защо, след като не ставах за нищо и бях позволил без никаква съпротива войниците да отведат трите ми дъщери, жена ми и настиналата ми тъща. Никакъв опит за съпротива. Защо трябваше да оцелея аз, защо, нали животът ми дотогава беше абсолютно безполезен, водех счетоводството на Hauser en Broers, живеех скучен живот, единственото полезно нещо, което бях направил, беше да създам три дъщерички, едната – черна като черен кехлибар, другата – мургава като благородно горско дърво, а малката – русичка като мед. Защо? И защо е това ужасно наказание – да се измъчвам, че не знам със сигурност, защото нали не съм ги видял мъртви, че не знам със сигурност дали наистина всички са мъртви, трите дъщерички, жената и тъщата, която кашляше. След края на войната, след като бях прекарал две години в търсене, трябваше да приема думите на съдията, който постанови, че като се имат предвид наличните доказателства и факти – според думите му безспорни, – може да се твърди със сигурност, че всички са умрели вероятно още в деня, когато са пристигнали в Аушвиц-Биркенау, защото в онези месеци, според иззетите от лагера документи, всички жени, деца и старци са били откарвани в газовите камери, спасявали са се само мъжете, годни за работа. Защо оцелях точно аз? Когато ме отделиха от моите деца и от Берта, реших, че мен ще водят на смърт, защото в наивността си смятах, че аз съм опасен за тях, а не жените. Но всъщност за тях опасни са жените и децата, особено момиченцата, защото чрез тях проклетата еврейска раса може да се разпростре навсякъде и оттам в бъдеще да дойде голямото отмъщение. Били са последователни в това отношение и затова още съм жив, не е ли подигравка, че съм жив, сега, когато Аушвиц се е превърнал в музей, където само аз усещам вонята на смъртта. Може би доживях до днес и ви разказвам всичко това, защото се държах като страхливец на рождения ден на Амеличе. Или защото в онази дъждовна събота в бараката откраднах залък хляб, съвсем мухлясал, от стария Моше от Вилнюс. Или защото се отдръпнах незабелязано, когато блокфюрерът реши да ни накаже и взе да удря с приклада на пушката и ударът, който трябваше да се стовари върху мен, уби едно момче, никога няма да узная името му, беше от едно украинско селце близо до унгарската граница, с черни като въглен коси, по-черни от косите на моята Амелия, горкичката. А може би беше... Откъде да знам... Простете ми, братя, простете ми дъщерички мои, Жулиет, Тру и Амелия, и ти Берта, и ти, майко, простете ми за това, че оцелях.