Изповядвам

Непознатият вдигна глава и сега вече очите му бяха пълни с истински сълзи, не от алергии и така нататък. Но не направи никакво движение, за да избърше сълзите си от болка, погледна втренчено пред себе си и повтори представете си, че обядвате вкъщи с жена си, с тъщата, която е понастинала, и трите дъщерички, постлана е новата покривка на сини и бели каренца, защото днес малката Амеличе, най-голямата, има рожден ден, и изведнъж някой разбива външната врата, без дори да е позвънил, и влиза въоръжен до зъби, заедно с петима войници, стъпват тежко и всички до един не спират да крещят schnell, schnell463 и raus, raus464, и както си обядваш, те изхвърлят от дома ти завинаги, за цял живот, без да можеш да погледнеш назад, да погледнеш празничната покривка, новата, беше я купила моята Берта преди две години, без да можеш да вземеш нищо, само с дрехите на гърба. Какво значи raus, татко, пита Амеличе, а аз не можах да я предпазя от удара на една нетърпелива пушка, която настояваше raus, raus, защото немският се разбира от само себе си, защото е езикът, и който казва, че не го разбира, е злонамерен и ще си плати. Raus!

След две минути слизаха надолу по улицата, тъщата кашляше, с калъф с цигулка в ръце, който дъщеря й, след като се върна от репетиция, беше оставила в антрето; децата, с широко отворени очи, моята Берта, бледа, притиснала до гърдите си малката Жулиет. Надолу по улицата, почти тичешком, защото, види се, войниците много бързаха, и немите погледи на съседите зад прозорците, и аз хванах ръчичката на Амелия, която днес навършваше седем години и плачеше, защото я болеше вратът от удара и защото немските войници са страшни, а горката Труде, на пет годинки, ме помоли да я взема на ръце и аз я взех на ръце, а Амелия трябваше да тича, за да ни настигне, и накрая стигнахме на Стъкления площад, където беше камионът, не бях усетил, че още стискам силно салфетката на сини и бели каренца.

Имало е и по-човечни, така ни казаха по-късно. Казвали може да вземете двайсет и пет килограма багаж и разполагате с половин час, за да го съберете, така че schnell. И тогава започваш да си мис­лиш за всичко, което има в една къща. Какво ще вземеш със себе си? И къде ще го занесеш? Стол? Книга? Кутията от обувки със снимките? Сервизи? Крушки? Дюшека? Мамо, какво значи schnell? И колко са двайсет и пет килограма? Накрая грабваш ненужния ключодържател, който виси забравен в антрето и който, ако си оцелял и не си го разменил за залък мухлясал хляб, ще се превърне в свещен символ на онзи щастлив и нормален живот, който си живял преди нещастието. Майко, защо сте взели това? Ти мълчи, отговори ми тъщата.

Да напуснеш дома си завинаги, под ритъма на войнишките ботуши, да напуснеш този живот с жена си, пребледняла от панически страх, дъщеричките, ужасени, тъщата всеки момент ще припадне, а аз не можех нищо да направя. Кой ни беше издал, след като живеехме в християнски квартал? Защо? Откъде знаеха? Как надушваха евреите? Вече в камиона, за да не виждам отчаянието на децата, се питах кой, как и защо. Когато ни накараха да се качим на камиона, пълен с уплашени хора, смелата Берта с малката, а аз с Труде се оказахме в единия край. Тъщата с кашлицата си, малко по-далеч, и Берта се развика къде е Амелия, Амеличе, дъще, къде си, не се отделяй, Амелия, и една ръчичка си проправи път и се хвана за крачола на панталона ми и тогава горката Амеличе, уплашена, още по-уплашена, след като за малко беше останала сама, ме погледна отдолу, молейки за помощ, и тя искаше да я взема на ръце, но не ме молеше, защото Тру беше по-малка, този поглед никога няма да го забравя, никога, дъщеря ти моли за помощ, а ти не знаеш как, не можеш с нищо да й помогнеш и ще отидеш в ада, задето не си помогнал на дъщеричката си в беда. Хрумна ми единствено да й дам салфетката на сини и бели каренца и тя я сграбчи с две ръце и ме погледна с благодарност, сякаш й бях подарил безценно съкровище, талисман, който ще я пази да не се загуби никога, където и да отиде.