Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Търпение… или може би Елиас ни е подготвил нещо по-зловещо. — Херцогът подръпна брадата си. — Всъщност, Джосуа, ние дори не знаем дали брат ти все още е жив. Ерчестър е почти безлюден и няколкото души, които все пак срещнахме, не знаеха дали самият Фингил не се е вдигнал от гроба и не е седнал в Престола от драконова кост.

— Може би. — Принцът не беше сигурен. — Но не мога да се освободя от чувството, че щях да зная, ако Елиас е мъртъв. Така или иначе, дори да е под опеката на Приратес или той самият се е възкачил на трона, все пак сме изправени срещу Краля на бурите и разгневената звезда на Лигата на свитъка.

Исгримнур кимна.

— Някой там отлично познава плановете ни. А и са взели меча на баща ти.

Настроението на Джосуа помръкна.

— Това е голям удар. Но когато видях, че Свертклиф е незащитен, бях почти сигурен, че няма да го намерим там.

— Винаги сме знаели, че ще се наложи да проникнем в Хейхолт, за да се доберем до легендарния меч Печал. — Исгримнур отново подръпна брадата си и изсумтя раздразнено. Войната беше трудна сама по себе си и без тези магически усложнения. — Предполагам, че можем да проникнем точно толкова лесно вътре за два, колкото и за един.

— Ако въобще е зад стените — уточни Джосуа. — Тази дупка в стената на гробницата на баща ми ми се струва изровена набързо, което не бих очаквал от Приратес и брат ми, тъй като те нямат причини да се крият от някого.

— Но кой друг може да е?

— Все още не знаем какво се е случило с племенницата ми, Саймън и трола.

Исгримнур изпъшка.

— Съмнявам се, че Мириамел или младият Саймън биха задигнали меча и биха изчезнали с него. Къде може да са? И двамата знаят, че Блестящ гвоздей е много важен за нас.

Внезапният вик на Камарис накара херцога да трепне.

— Всички мечове! Божиите гвоздеи, усещам ги и трите! Те си пеят един на друг — и на мен. — Той въздъхна. — О, Джосуа, как бих искал да ги накарам да замълчат!

Принцът се извърна.

— Наистина ли усещаш Блестящ гвоздей?

Възрастният рицар кимна.

— Това е глас. Не мога да го обясня, но го чувам, както и Трън.

— А знаеш ли къде е?

Камарис заклати глава.

— Не. Това — частта, която ме зове — не е място. Но те искат да се съберат сред стените. Има потребност. Времето намалява.

Джосуа се намръщи.

— Ще излезе, че Бинабик и останалите са имали право. Часовете изтичат: ако мечовете могат да ни бъдат от полза, трябва да ги намерим и да открием ползата много скоро.

„Лудост — помисли си Исгримнур. — Животът ни, земята ни са зависими от някаква измишльотина от старите приказки. Какво би си помислил Престър Джон, който положи толкова усилия да прогони ситите от кралството си и да отблъсне сенките?“

— Не можем да прехвръкнем над стените, Джосуа — отсече той. — Спечелихме победа в Набан и се придвижихме на север за толкова кратко време, че години наред ще се говори за това. Но не може цяла армия да се прехвърли над стените на Хейхолт като ято скорци.