Съдбовният кораб [bg]

— Моля те. Пий това, докато е топло — насърчи я той. Тя се подчини, а той погледна надолу към леглото между тях сякаш се страхуваше, че следващите му думи няма да ѝ харесат. — Вивачия е добре. Уинтроу не липсва толкова много на кораба. Виждаш ли, тя има мен. — Той отново се протегна, за да погали сребристосивата греда. — Установих, че за един кораб е не толкова важно „семейството“, колкото една сродна душа. Двамата с Вивачия споделяме много общи качества: любов към приключението, омраза към робската търговия, желание за…

— Мисля, че познавам собствения си кораб — намеси се Алтея, но мекият син поглед на Кенит нежно я смъмри. Тя повдигна купата и пи, за да прикрие смущението си. Топлината на течността вече се разливаше из нея и я отпускаше. Заля я вълна на замаяност. Усети как ръцете на Кенит стабилизират купата, която държеше.

— По-изморена си, отколкото мислиш — каза той съчувствено. — Доста дълго време беше в много студена вода. А сега и невнимателните ми думи те разстроиха. Сигурен съм, че ти е трудно да се изправиш пред това. Вероятно си мислила, че идваш да спасиш кораба и племенника си. Вместо това откриваш, че ще ги откъснеш от свят, който те обичат. Моля те. Почивай известно време, преди пак да поговорим. Изтощението те кара да виждаш най-лошото във всичко. Уинтроу е силен и щастлив, и е убеден, че е открил волята на Са за себе си. Корабът е ненаситен в преследването си на робски кораби и се наслаждава на приключението от живота, който водим. Трябва да се радваш за тях. А ти си в безопасност на борда на семейния си кораб. За момента нещата за теб могат само да се подобряват.

Тя пи, докато подправките на дъното не се удариха в устните ѝ. Той взе купата от ръцете ѝ и я хвана, когато се олюля. Миришеше приятно. Сандалово дърво. Карамфили. Облегна глава на рамото в изтънчения син жакет. Дантелата на врата му гъделичкаше лицето ѝ. Малко дантела щеше да стои добре на Брашън. И жакет като този.

— Харесвам дантела по един мъж — наблюдателно каза тя. Кенит прочисти гърло. Тя усети, че се изчервява. — Замаяна съм — извини се и се опита да си върне благоприличието. — Не трябваше да го изпивам толкова бързо. Удари ме право в главата.

— Не, не, всичко е наред. Очакваш твърде много от себе си. Ела. Полегни. — Джентълмен до мозъка на костите си, той отбягна стеснението ѝ.

Подскочи от койката, за да застане на крака си, докато изправяше възглавницата ѝ за нея. Тя послушно полегна назад. Каютата се залюля около нея.